МЕЖ­ДУ­НА­РО­ДЕНЪ УС­ПѢХЪ

Ус­пѣ­хътъ на пър­во­на­чал­на­та по­ре­ди­ца въ Пол­ша мо­же би се дъл­жи на но­вия кли­матъ на сво­бо­да не­пос­рѣд­стве­но слѣдъ раз­па­да­не­то на Из­точ­ния блокъ. Меж­ду­на­род­ни­ятъ ус­пѣхъ оба­че има по-раз­лич­ни при­чи­ни. По­я­ва­та на Ге­рал­то­ви­тѣ прик­лю­че­ния на нѣ­кол­ко ези­ка съв­па­да съ не­у­сѣт­но­то доб­ли­жа­ва­не меж­ду жан­ра фен­тъ­зи, ли­те­ра­тур­ния пос­тмо­дер­ни­зъмъ и фю­жънъ-кул­ту­ра­та на съв­рѣ­мен­ни­тѣ ме­га­по­ли­си. „Вѣ­ще­рътъ“ е нѣ­що ка­то пѫ­те­во­ди­тель изъ фан­тас­тич­на вер­сия на сту­ден­ска­та прог­ра­ма „Ера­зъмъ“. Ге­ралтъ е при­я­тель съ джуд­же­та, дри­а­ди и ел­фи, пос­ти­га раз­би­ра­тел­ство съ вър­ко­лакъ и вам­пиръ (и връ­ща другъ вам­пиръ къмъ обик­но­ве­но чо­вѣш­ко със­то­я­ние), аван­тю­ри­тѣ му включ­ватъ раз­пив­ка и прѣ­но­щу­ва­не съ да­ми, ко­и­то се оказ­ватъ не прос­то прид­ру­жи­тел­ки, а нап­ра­во ипос­та­си на най-ве­ли­чес­тве­но­то отъ всич­ки при­каз­ни чу­до­ви­ща – дра­ко­на. Ако има мул­ти­кул­ту­ренъ пер­со­нажъ въ цѣ­лия жанръ, то­ва е Ге­ралтъ отъ Ри­вия. Въ кни­ги­тѣ и иг­ри­тѣ той по­нѣ­ко­га про­по­вѣд­ва по те­ми, ко­и­то сѫ по­доз­ри­тел­но ак­ту­ал­ни – и въз­гле­ди­тѣ му без­пог­рѣш­но мо­гатъ да бѫ­датъ раз­поз­на­ти ка­то ху­ман­ни и ли­бе­рал­ни. Въ го­лѣ­мия кон­фликтъ на своя по­лу­из­мис­ленъ свѣтъ Бѣ­ли­ятъ вълкъ съ два­та ме­ча упо­ри­то от­каз­ва да взе­ме стра­на, но ви­на­ги е го­товъ да съ­чув­ства на онѣ­зи ми­то­ло­гич­ни пле­ме­на, ко­и­то Сап­ков­ски е прѣ­вър­налъ отъ свръ­хес­тес­тве­ни съз­да­ния въ обик­но­ве­ни мал­цин­ства, до­ве­де­ни до от­ча­я­на пар­ти­зан­ска вой­на срѣ­щу ек­спан­зи­я­та на чо­вѣш­кия родъ.

Са­ма­та сю­жет­на ли­ния на кни­ги­тѣ не е слож­на. Глав­ни­ятъ ге­рой, Ге­ралтъ отъ Ри­вия, е вѣ­щеръ – членъ на ма­лоб­рой­на гру­па про­фе­си­о­нал­ни лов­ци на чу­до­ви­ща, ед­нов­рѣ­мен­но во­инъ и нѣ­що ка­то на­чи­на­ещъ ма­гьос­никъ, прѣ­ми­налъ прѣзъ слож­но обу­че­ние, прѣ­вър­на­ло и са­мия не­го въ му­тантъ, мар­ги­налъ на гра­ни­ца­та на об­щес­тво­то. Пла­ща му се, за да из­трѣб­ва сѫ­щес­тва, смѣ­та­ни за още по-опас­ни и врѣд­ни. Вмѣс­то па­ри оба­че той мо­же да по­ис­ка и нѣ­що дру­го – та­ка на­ре­че­но­то „Пра­во на из­не­на­да­та“ всѫщ­ность е на­чи­нътъ, по кой­то вѣ­ще­ри­тѣ про­дъл­жа­ватъ сѫ­щес­тву­ва­не­то си, за­що­то за сво­и­тѣ ус­лу­ги вѣ­ще­рътъ мо­же да взе­ме дѣ­те, ко­е­то да обу­чи въ опас­ния си за­на­ятъ. Дѣ­те­то, из­бра­но отъ Ге­ралтъ, е мла­да­та Ци­ри­ла отъ Цин­тра, мо­ми­че, чи­и­то не­о­бик­но­ве­ни спо­соб­нос­ти прив­ли­чатъ вни­ма­ни­е­то на за­во­е­ва­те­ли и въл­шеб­ни­ци. Прѣзъ по­ве­че­то врѣ­ме вѣ­ще­рътъ се опит­ва да стиг­не до сво­я­та да­леч­на по­вѣ­ре­ни­ца и об­сто­я­тел­ства­та ви­на­ги сѫ срѣ­щу не­го. Раз­би­ра се, той има доб­ри при­я­те­ли и нѣ­кол­ко прѣп­ли­та­щи се, дра­ма­тич­ни лю­бов­ни ис­то­рии, за­що­то фен­тъ­зи безъ вѣр­на дру­жи­на и сър­деч­ни тре­пе­ти е не­мис­ли­мо.

Свѣ­тътъ на Ге­ралтъ бѣг­ло на­пом­ня пол­ско­то крал­ство отъ Къс­но­то Срѣд­но­вѣ­ко­вие: гра­до­ве­тѣ се уп­рав­ля­ватъ отъ ста­рос­ти и гил­дии, дѣйс­тватъ про­цъф­тя­ва­щи уни­вер­си­те­ти, тукъ и тамъ ви­со­ки­тѣ хъл­мо­ве сѫ зас­тро­е­ни съ за­мъ­ци, въ ко­и­то ин­три­ган­тстватъ кня­зе и маг­на­ти съ свои час­тни ар­мии, а зак­рѣ­пос­те­но­то се­ля­чес­тво се бои отъ гос­по­дар­ски­те кас­те­ла­ни и ед­нов­рѣ­мен­но съ то­ва ги мра­зи. Сѫ­щес­тву­ва и ле­ко ко­мич­но ри­цар­ство, ко­лѣ­ба­е­що се меж­ду илю­зи­и­тѣ на иде­а­ла си за по­ве­де­ние и на ре­ал­нос­ти­тѣ на во­ен­ния жи­вотъ. То­ва е фе­о­да­ли­зъмъ, но не ка­къв­то мо­же да бѫ­де от­критъ въ дру­ги кни­ги отъ сѫ­щия псев­дос­рѣд­но­вѣ­ко­венъ жанръ – ат­мос­фе­ра­та на оче­ви­денъ прос­пе­ри­тетъ, съ­че­танъ съ стра­ха отъ вой­на, бо­лес­ти и не­чис­ти си­ли и ци­нич­ни­тѣ за­бѣ­лѣж­ки на съ­бѣ­сед­ни­ци­тѣ на Ге­ралтъ по­каз­ватъ свѣтъ, по-бли­зъкъ до чув­стви­тел­ность­та на Хьой­зин­ха отъ „За­лѣ­за на Срѣд­но­вѣ­ко­ви­е­то“, от­кол­ко­то до бод­рия ге­ро­и­зъмъ на Сен­ке­ви­чо­ви­тѣ „Кръс­то­нос­ци“.

МѢС­ТО­ТО НА ФОЛ­КЛО­РА

Най-прив­лѣ­ка­тел­на­та стра­на на по­ре­ди­ца­та за вѣ­ще­ра ос­та­ва лов­ко ра­зиг­ра­на­та смѣсь отъ фол­клоръ и ви­со­ка къс­нос­рѣд­но­вѣ­ков­на кул­ту­ра. Ел­фи­тѣ, Ста­ри­ятъ на­родъ пол­зватъ по­меж­ду си рѣчь, на­пом­ня­ща ир­лан­дския га­ел­ски и уел­ския езикъ. Уни­вер­си­тет­ски­тѣ прѣ­по­да­ва­те­ли и уче­ни­тѣ ма­гьос­ни­ци ко­мич­но кла­си­фи­ци­ратъ раз­лич­ни­тѣ бе­зоб­раз­ни чу­до­ви­ща, из­пъл­ва­щи свѣ­та имъ, на ака­де­ми­ченъ ла­тин­ски. Са­ми­тѣ чу­до­ви­ща – жаг­ни­ци, жи­рит­ви, упи­ри, му­ли, ал­пи и брук­си – на­пом­нятъ сла­вян­ски­тѣ и бал­тийс­ки­тѣ су­е­вѣ­рия на по­ля­ци, ли­тов­ци и ру­те­ни отъ пе­ри­о­да на раз­цвѣ­та на ста­ра­та пол­ско-ли­тов­ска Жеч­пос­по­ли­та на Два­та на­ро­да. А прик­лю­че­ни­я­та на ге­роя мно­го чес­то при­ли­чатъ на кри­ми­нал­но-сан­ти­мен­тал­ни­те сю­же­ти съ Фи­липъ Мар­лоу на Рей­мъндъ Чан­длъръ. Ди­зай­не­ри­тѣ отъ сту­ди­о­то CD Projext Red до­ри от­да­ватъ по­чить на та­зи оче­вид­на асо­ци­а­ция, включ­вай­ки въ пър­ва­та си иг­ра пер­со­на­жа Рей­мъндъ Мар­лоу, час­тенъ слѣ­до­ва­тель. Впро­чемъ, тѣ си да­ватъ тру­да и да офор­мятъ улич­ни­тѣ афи­ши въ иг­ро­вия си свѣтъ на гла­го­ли­ца.

Сла­вян­ска­та ми­то­ло­гия въ „Вѣ­ще­ра“ е прѣд­ста­ве­на на­рав­но съ ир­лан­дска­та. Та­ка или ина­че, по­ве­че­то по­пу­ляр­ни фен­тъ­зи-по­ре­ди­ци из­пол­зватъ фол­кло­ренъ и ми­то­ло­ги­ченъ ма­те­ри­алъ отъ раз­но­об­раз­ни, глав­но ев­ро­пейс­ки из­точ­ни­ци. „Вѣ­ще­рътъ“ е ос­вѣ­жа­ва­що прив­лѣ­ка­те­ленъ съ пос­лѣ­до­ва­тел­ность­та и ес­тес­тве­ность­та въ та­зи упот­рѣ­ба. Обик­но­ве­ни­тѣ хо­ра, срѣ­ща­ни отъ Ге­ралтъ и при­я­те­ли­тѣ му по пѫ­ти­ща­та на из­мис­ле­ния кон­ти­нентъ, раз­го­ва­рятъ за не­о­бик­но­ве­на­та, ми­то­ло­гич­на фа­у­на, отъ ко­я­то се па­зятъ, по на­чи­на, по кой­то обик­но­венъ ту­ристъ въ ис­тин­ска пла­ни­на би го­во­рилъ за меч­ка, вълкъ или гли­ганъ. Тукъ лип­сва усѣ­ща­не­то за нав­ли­за­не въ новъ, не­поз­натъ свѣтъ, до­ло­ви­мо въ дру­ги по­ре­ди­ци ка­то „Пър­си Джак­сънъ“ и „Ха­ри По­търъ“. Нѣ­ма я ком­би­на­ци­я­та отъ аис­то­ри­зъмъ и стре­межъ къмъ ек­зо­ти­ка въ кни­ги­тѣ, ви­ди­мо прѣд­наз­на­че­ни за тий­нейд­жъ­ри. Кол­ко­то и па­ра­док­сал­но да зву­чи, „Вѣ­ще­рътъ“ е прѣд­наз­на­ченъ отъ пъл­но­лѣ­тенъ ав­торъ за пъл­но­лѣт­ни чи­та­те­ли. До­ри сан­ти­мен­тал­нос­ти­тѣ сѫ приг­лу­ше­ни отъ из­стра­да­но ци­нич­ни­тѣ за­бѣ­лѣж­ки на учас­тни­ци­тѣ въ сю­же­та. Тамъ, кѫ­дѣ­то ета­ло­нътъ за ви­со­ко фен­тъ­зи, „Влас­те­ли­нътъ на пръс­те­ни­тѣ“ зву­чи изис­ка­но, Ан­джей Сап­ков­ски си поз­во­ля­ва иро­нич­ни ко­мен­та­ри. Ако Ара­горнъ сѫ­щес­тву­ва­ше въ ед­на срѣ­да съ Ге­ралтъ, два­ма­та вѣ­ро­ят­но щѣ­ха пър­во да се сби­ятъ, пос­лѣ да се сдоб­рятъ, да де­зер­ти­ратъ отъ служ­ба въ ар­ми­я­та, сет­нѣ да се ока­жатъ ома­я­ни отъ ед­на и сѫ­ща чер­но­ко­са ма­гьос­ни­ца, да оху­лятъ Ган­далфъ ка­то ин­три­гантъ и нак­рая да стиг­натъ до из­во­да, че си стру­ватъ са­мо ко­ньтъ, орѫ­жи­е­то и сил­на­та ма­ха­кам­ска ме­до­ви­на, ва­ре­на отъ джуд­же­та.