Трудътъ съдържа доказателства за българския етносъ на населението въ нѣкои албански села, срѣдъ които и езикови.

На 12 ок­том­ври 2017 г. пар­ла­мен­тътъ на Ре­пуб­ли­ка Ал­ба­ния прие за­конъ, съ кой­то и бъл­гар­ска­та об­щность въ стра­на­та по­лу­чи ста­тутъ на на­ци­о­нал­но мал­цин­ство съг­лас­но на­ци­о­нал­но­то за­ко­но­да­тел­ство. То­ва раз­бун­ва на­ци­о­на­лис­ти­чес­ки­тѣ ду­хо­ве въ съ­сѣд­на­та ни Сѣ­вер­на Ма­ке­до­ния по­ра­ди мѣс­тни­тѣ наг­ла­си, че ре­ги­о­ни­тѣ въ из­точ­на­та часть на Ал­ба­ния сѫ на­се­ле­ни съ ма­ке­дон­ци, а не бъл­га­ри. На фо­кусъ Ви прѣд­ста­вя­ме тру­да на доц. д-ръ Спасъ Та­шевъ отъ Ин­сти­ту­та за из­след­ва­не на на­се­ле­ни­е­то и чо­вѣ­ка къмъ БАН. Но­ва­та му кни­га „Бъл­га­ри­тѣ въ Ал­ба­ния: дъл­ги­ятъ пѫть къмъ приз­на­ва­не­то“ прос­лѣ­дя­ва ет­но­де­мог­раф­ско­то раз­ви­тие въ ре­ги­о­на отъ ран­но­то срѣд­но­вѣ­ко­вие до днеш­ни дни, ка­то от­дѣ­ля по­до­ба­ва­що вни­ма­ние на пе­ри­о­да слѣдъ не­за­ви­мость­та на Ал­ба­ния отъ 1913 г., по­зо­ва­вай­ки се на мно­жес­тво офи­ци­ал­ни из­точ­ни­ци. Из­меж­ду тѣхъ е и офи­ци­ал­на­та до­ку­мен­та­ция отъ преб­ро­я­ва­ни­я­та на на­се­ле­ни­е­то из­вър­ше­ни отъ Фран­ция и Ав­стро-Ун­га­рия по врѣ­ме на Пър­ва­та свѣ­тов­на вой­на. Ав­то­рътъ прос­лѣ­дя­ва пос­лѣ­до­ва­тел­но и яс­но раз­би­ра­е­мо по­ли­ти­чес­ки­тѣ про­це­си, ко­и­то сѫ ока­за­ли вли­я­ние вър­ху та­зи об­щность прѣзъ пе­ри­о­да меж­ду двѣ­тѣ свѣ­тов­ни вой­ни, уда­ри­тѣ на за­раж­да­щия се ма­ке­до­ни­зъмъ през Вто­ра­та свѣ­тов­на вой­на, от­ри­ца­ни­е­то прѣзъ епо­ха­та на то­та­ли­та­риз­ма и пѫ­тя към приз­на­ва­не­то на мал­цин­стве­на бъл­гар­ска об­щность прѣзъ де­мок­ра­ци­я­та отъ 1992 г. на­самъ.

Кни­га­та съ­дър­жа мно­жес­тво до­ка­за­тел­ства, че на­се­ле­ни­е­то въ тѣ­зи ре­ги­о­ни има бъл­гар­ски ко­ре­ни - лич­на ко­рес­пон­ден­ция и офи­ци­ал­но от­пра­вя­ни мол­би отъ мѣс­тни жи­те­ли, на­пи­са­ни съ ха­рак­тер­ния за врѣ­ме­то Иван­чев­ски пра­во­писъ, как­то и из­клю­чи­тел­но лю­бо­пит­ния над­писъ на вхо­да на хра­ма „Све­ти Ни­ко­ла“ въ с. Ги­но­вецъ, из­пи­са­но ка­то „Ги­новцъ“ - упот­рѣ­ба­та на край­ния еръ по­каз­ва, че над­пи­сътъ е бъл­гар­ски, фактъ, кой­то ма­ке­дон­ски пуб­ли­ка­ции опит­ватъ да прик­ри­ѭтъ чрѣзъ за­мѣ­на на ори­ги­нал­но­то име на се­ли­ще­то, съ­дър­жа­що „не­у­доб­на­та бук­ва“ Ъ, съ Ги­нев­ци – наз­ва­ние, ко­е­то не се пол­зва отъ на­се­ле­ни­е­то.

Кни­га­та е съ из­да­ние и на ан­глийс­ки езикъ. Под­гот­вя се из­да­ние въ прѣ­водъ на ал­бан­ски. Цѣль­та на ав­то­ра е за­паз­ва­не на кул­тур­но­то нас­лѣд­ство на бъл­га­ри­тѣ въ Ал­ба­ния.

Ци­татъ отъ тру­да на доц. Та­шевъ:

"Въ ези­ко­во от­но­ше­ние се­ли­ща­та въ Ал­ба­ния, на­се­ле­ни съ бъл­га­ри, се на­ми­ратъ на за­падъ отъ ято­вия изог­ло­сен по­ясъ, т.е. по­па­датъ въ зо­на­та на за­пад­ни­тѣ бъл­гар­ски го­во­ри. При за­пад­ни­тѣ бъл­гар­ски ди­а­лек­ти на мѣс­то­то на ста­ро­бъл­гар­ска­та глас­на Ѣ днесъ ос­нов­но се про­из­на­ся зву­кътъ „е“. Сѫ­щес­тве­ни ре­ги­о­нал­ни раз­ли­чия оба­че се наб­лю­да­ватъ по от­но­ше­ние на реф­лек­си­тѣ на зад­на­та ста­ро­бъл­гар­ска­та но­со­ва глас­на Ѫ. Въ то­ва от­но­ше­ние бъл­гар­ски­ятъ ди­а­лектъ въ Ку­къс­ка Го­ра се от­на­ся къмъ у-го­во­ри­тѣ, въ По­ле­то и Го­ло Бър­до към о-го­во­ри­тѣ, а въ Ма­ла Прѣс­па къмъ ъ-го­во­ри­тѣ. С. Връб­никъ сѫ­що спа­да към ъ-го­во­ри­тѣ, но съ зас­тѫ­пе­ни еле­мен­ти на на­за­ли­зъмъ (но­со­во про­из­но­ше­ние). Още по-из­ра­зенъ е раз­ло­же­ни­ятъ на­за­ли­зъмъ въ се­ла­та Дрѣ­но­во и Бо­бо­щи­ца, Кор­чан­ско."