Менискусиада – поема по обществена порѫчка
Чете се за 3 минути
Оказа се, че премиерътъ Бойко Борисовъ е скѫсалъ менискусъ точно прѣди да се яви въ Парламента. По наша порѫчка поетътъ Манолъ Глишевъ възпѣ сѫдбовния знакъ.
Първа пѣсень. Скѫсване на колѣното
Севдо, възпѣй оня гибѣленъ мачъ на горкия Борисовъ –
мачъ, що докара безбройни бѣди на колѣното царско!
Вече дузина честити години не битки край Троя,
ами мандати побѣдни редѣха се въ конграчулейшънсъ.
Все магистрали откриваше Бойко, синътъ на Методи,
още и пощенски клонове (три пѫти всѣки) съсъ менче,
здравецъ, свещеникъ и рѣчь, и погача, и щипнати бузки,
ала Сѫдбата въвъ изборенъ день отредила бѣ свършекъ –
фондове, фотомоделки, сѫдийки, потупано рамо –
всичко отиде на кино. Започна се царстване ново.
Заеми, нѣкога взети, трѣбва днесъ нѣкой да връща,
трѣбва горчивата чаша да се изпие до дъно
(никой отъ смъртнитѣ не е избѣгналъ разплата накрая),
трѣбва дори въ парламента да се застане най-сетнѣ,
прѣдъ опозиция злобна да си прѣдстави отчета.
Бойко, синътъ на Методи, седна тогава въ дома си,
самъ като куче да мисли, себе си какъ да измъкне.
Свойтѣ другари дали ще успѣе отъ сѫдъ да избави?
Никой не знае срѣдъ смъртни дали надъ това разсѫждава
вождътъ, но най-вѣроятно само за себе си грижа
има той въ мигъ на тревога. Шиши не ще е отъ полза.
Ето, Доганъ изоставя своя доскоро съюзникъ.
Гешевъ... но кой би разчиталъ на толкова слаба защита?
Меркелъ бѣ нѣкога ангелъ, закрилникъ бѣ нѣкога Меркелъ,
ала и тя си отива, а Байдънъ отъ друго тѣсто е.
Мисли край джипката вождътъ, разпрегналъ отъ нея конетѣ.
Нѣма кого да минава сега той щастливо съ маркуча
(цѣлата стража почива, скоро ще пази тя други).
Вождътъ въздъхва тук тежко, всички го днесъ изоставятъ.
Щедро възлива шотландско, тъй си сърдце утѣшава,
сетнѣ рѣшава на двора малко мачле да порита
(нѣма съ кого, но и самъ вождътъ е вождъ; и ги може
той тия работи спортни, сам на колѣнце подритва
топката съ подпис „Стоичковъ“). Вдига си самъ за главичка,
ала прѣщраква колѣно и, сѣкашъ колона могѫща,
щомъ земетръсъ я прѣкърши, люшва се тѣлото вождско.
Бавно накланя се Бойко, болката сѣтилъ въ менискусъ,
рухва на кална морава, плискатъ се пръски връзъ анцугъ.
– Ето – той казва си самъ – ето, бѣдитѣ връхлитатъ
не по една и по двѣ, а на сонмове цѣли прииждатъ.
Нека! Аз страхъ не усѣщамъ. Нека прѣминѫтъ прѣзъ мене
рой отъ несгоди сегашни. Азъ вѣрвамъ въ Началника, знаѭ,
че пакъ ще се вдигнѫ; че даже на куцъ кракъ отново ще биѭ
и комунисти, и всички, които на умни се правѭтъ.
Простъ съмъ и азъ, и народътъ – съ него добрѣ се разбирамъ.
Пакъ ще ми дойде редътъ, пакъ ще царувамъ отъ джипа,
ала сега ми е каленъ анцугътъ, стѣга чепикътъ,
косъмътъ нѣщо не ми е тъй чистъ, както нѣкога бѣше...
Вождътъ опитва да стане, пакъ се търкулва въ калища,
анцугътъ пълни се съ рѣдка, противна, студена водица,
вождътъ кълне и поти се, пари колѣното клето,
нѣщо крачето поддава; нѣщо не е както трѣбва.
А надалечъ се разнася вѣстьта, че отива си Бойко.