БЪЛГАРСКИ ОСВѢДОМИТЕЛЬ

Новини отъ България. Издание съ мнѣние.

8 юли 2021 | година 3, брой 3

Гръцки правописна реформа отъ 1982 г.

Прѣзъ 1982 г. пра­ви­тел­ство­то на Ан­дре­асъ Па­пан­дреу про­кар­ва пра­во­пис­на ре­фор­ма, ко­я­то се със­тои въ зна­чи­тел­но оп­рос­тя­ва­не на над­ред­ни­тѣ зна­ци, из­пол­зва­ни въ гръц­кия пра­во­писъ: отъ се­демь тѣ ста­ватъ ед­ва два.

ТРА­ДИ­ЦИ­ОН­НА­ТА ГРЪЦ­КА СИС­ТЕ­МА (ПО­ЛИ­ТО­НИ­КА)

Нас­лѣ­де­на­та отъ Ан­тич­ность­та сис­те­ма отъ над­ред­ни зна­ци въ гръц­кия пра­во­писъ е из­клю­чи­тел­но слож­на и се със­тои отъ слѣд­ни­тѣ еле­мен­ти:

Тре­ма

Гръц­ки­ятъ езикъ съ­дър­жа го­лѣ­мо ко­ли­чес­тво гру­пи отъ глас­ни, ко­и­то се про­из­на­сятъ слѣ­то (αι, οι, αυ, ου, ηυ и т.н.). По­нѣ­ко­га оба­че двѣ съ­сѣд­ни глас­ни се про­из­на­сятъ от­дѣл­но. Въ тѣ­зи слу­чаи надъ вто­ра­та отъ тѣхъ се пос­та­вя знакъ тре­ма (двѣ точ­ки, αϊ, οϊ, αϋ и т.н.). Упот­рѣ­ба­та на то­зи знакъ не е слож­на – дос­та­тъч­но е чо­вѣкъ да вла­дѣе съв­рѣ­мен­но­то про­из­но­ше­ние на ези­ка.

Уда­ре­ния

Тѣ се пос­та­вятъ вър­ху глас­ни­тѣ и сѫ об­що три на брой: ос­тро (сли­за­що отъ дѣс­но на лѣ­во, ), теж­ко (сли­за­що отъ лѣ­во на дѣс­но, ) и из­ви­то (въл­нич­ка или дѫ­гич­ка, ). Въ ста­рог­ръц­кия езикъ тѣ­зи уда­ре­ния сѫ из­ра­зя­ва­ли раз­лич­ни дви­же­ния на гла­са при про­из­на­ся­не­то на глас­ни­тѣ. Из­ви­то­то уда­ре­ние е би­ло ком­би­на­ция отъ двѣ дви­же­ния и за­то­ва е би­ло въз­мож­но са­мо при дъл­ги­тѣ глас­ни и гру­пи­тѣ отъ глас­ни (, , αῖ, οῖ, но не и вър­ху ε или ο, ко­и­то сѫ би­ли ви­на­ги крат­ки). Въ съв­рѣ­мен­ния гръц­ки оба­че глас­ни­тѣ нѣ­матъ дъл­жи­на (как­то на бъл­гар­ски) и сѫ­щес­тву­ва са­мо единъ видъ уда­ре­ние (как­то на бъл­гар­ски). По­ра­ди та­зи при­чи­на пос­та­вя­не­то на точ­ния видъ уда­ре­ние из­меж­ду три­тѣ изис­ква да се учѫтъ пра­ви­ла и да се пом­нѭтъ на­и­зустъ спи­съ­ци отъ ду­ми и из­клю­че­ния. Ос­вѣнъ то­ва, ста­рог­ръц­ки­тѣ уда­ре­ния се пи­шѫтъ и вър­ху ед­нос­рич­ни ду­ми (τά, τῶν, πᾶς, ).

При­ди­ха­ния

Ко­га­то ду­ма за­поч­ва съ глас­на, вър­ху та­зи глас­на за­дъл­жи­тел­но се пос­та­вя спе­ци­а­ленъ знакъ на­ре­ченъ при­ди­ха­ние. При­ди­ха­ни­я­та сѫ двѣ: сла­бо (за­пе­тай­ки из­ви­та на лѣ­во, ) и сил­но (за­пе­тай­ки из­ви­та на дѣс­но, ). Сла­бо­то при­ди­ха­ние ни­ко­га не е има­ло фо­не­тич­на стой­ность, то ви­на­ги е би­ло нѣмъ знакъ; сил­но­то при­да­ние оба­че е съ­от­вѣт­ства­ло на звукъ по­до­бенъ на ан­глийс­ко­то h, кой­то се е про­из­на­сялъ прѣ­ди на­чал­на­та глас­на на ду­ма­та ( се е е про­из­на­ся­ло ка­то хо, αἱ – ка­то хай). Въ съв­рѣ­мен­ния гръц­ки и двѣ­тѣ при­ди­ха­ния не се про­из­на­сятъ по ни­ка­къвъ на­чинъ – за да ги пи­ше чо­вѣкъ е нуж­но да знае пра­ви­ла и да на­у­чи на­и­зустъ спи­съкъ съ ко­ре­ни­тѣ съ сил­но при­ди­ха­ние, ко­и­то сѫ по-мал­ко на брой отъ ду­ми­тѣ съ сла­бо при­ди­ха­ние.

Под­пи­са­на йо­та

Въ да­денъ мо­ментъ гръц­ка­та бук­ва ι (йо­та) спи­ра да се про­из­на­ся, ко­га­то се на­ми­ра слѣдъ нѣ­кои глас­ни. Гър­ци­тѣ оба­че про­дъл­жа­ватъ да я пи­шѫтъ, но подъ прѣд­хож­да­ща­та я глас­на (ᾠδή вмѣс­то ὠιδή, τῷ вмѣс­то τωῖ). Ма­каръ и под­пи­са­на­та йо­та да е от­но­си­тел­но рѣ­дъкъ знакъ, пра­вил­на­та ѝ упот­рѣ­ба от­но­во изис­ква уче­не­то на пра­ви­ла и на спи­съ­ци отъ ко­ре­ни.

Съ­че­та­ния

Не­рѣд­ко се случ­ва два или до­ри три зна­ка да се пос­та­вятъ вър­ху ед­на и сѫ­ща глас­на. Ето за­що сѫ­щес­тву­ватъ пра­ви­ла за гра­фич­но­то раз­по­ло­же­ние на тѣ­зи зна­ци единъ спря­мо другъ: при­ди­ха­ни­я­та ми­на­ватъ влѣ­во отъ ос­тро­то () и теж­ко­то уда­ре­ние (), но вли­затъ подъ из­ви­то­то (). При съ­че­та­ва­не съ тре­ма, ос­тро­то и теж­ко­то уда­ре­ние ми­на­ватъ меж­ду точ­ки­тѣ ѝ (ΰ), а из­ви­то­то – надъ тѣхъ; под­пи­са­на­та йо­та си стои от­до­лу (, ).

Об­лек­че­на по­ли­то­ни­ка

Ос­вѣнъ пъл­на­та сис­те­ма, ко­я­то то­ку-що из­ло­жих­ме, сѫ­щес­тву­ва и об­лек­че­на, при ко­я­то теж­ко­то уда­ре­ние и под­пи­са­на­та йо­та чис­то и прос­то не се пол­зватъ – теж­ко­то уда­ре­ние се за­мѣ­ня съ ос­тро, а под­пи­са­на­та йо­та из­чез­ва на­пъл­но.

СЪВ­РѢ­МЕН­НА ПРА­ВО­ПИС­НА СИС­ТЕ­МА (МО­НО­ТО­НИ­КА)

При мо­но­то­нич­ния за­писъ се из­пол­зватъ са­мо два отъ всич­ки тѣ­зи зна­ци: тре­ма и уда­ре­ние (пра­ва чер­ти­ца, срѣд­но по­ло­же­ние меж­ду ос­тро­то и теж­ко­то уда­ре­ние). По-спе­ци­ал­но, упот­рѣ­ба­та на тре­ма е сѫ­ща­та ка­то въ ста­рог­ръц­ки – раз­дѣ­ли­тель меж­ду двѣ съ­сѣд­ни глас­ни. Пра­во­то уда­ре­ние се из­пол­зва са­мо въ мно­гос­рич­ни ду­ми и се пос­та­вя вър­ху глас­на­та, ко­я­то ре­ал­но се про­из­на­ся уда­ре­на. При ед­нос­рич­ни­тѣ ду­ми уда­ре­ние не се от­бѣ­лѣз­ва (как­то е и на бъл­гар­ски). Сис­те­ма­та е из­клю­чи­тел­но прос­та за упот­рѣ­ба отъ съв­рѣ­ме­ненъ но­си­тель на ези­ка.

При­мѣ­ренъ текстъ

По-до­лу е при­ве­денъ пър­ви­ятъ членъ отъ Дек­ла­ра­ци­я­та за пра­ва­та на чо­вѣ­ка, на­пи­санъ съ три раз­лич­ни пра­во­пи­са.

Съ пъл­на по­ли­то­ни­ка:

Ὅλοι οἱ ἄνθρωποι γεννιοῦνται ἐλεύθεροι καὶ ἴσοι στὴν ἀξιοπρέπεια καὶ τὰ δικαιώματα. Εἶναι προικισμένοι μὲ λογικὴ καὶ συνείδηση, καὶ ὀφείλουν νὰ συμπεριφέρουνται μεταξύ τους μὲ πνεῦμα ἀδελφοσύνης.

Съ об­лек­че­на по­ли­то­ни­ка (всич­ки теж­ки уда­ре­ния сѫ за­мѣ­не­ни съ ос­три):

Ὅλοι οἱ ἄνθρωποι γεννιοῦνται ἐλεύθεροι καί ἴσοι στήν ἀξιοπρέπεια καί τά δικαιώματα. Εἶναι προικισμένοι μέ λογική καί συνείδηση, καί ὀφείλουν νά συμπεριφέρουνται μεταξύ τους μέ πνεῦμα ἀδελφοσύνης.

Съ съв­рѣ­мен­на мо­но­то­ни­ка:

Όλοι οι άνθρωποι γεννιούνται ελεύθεροι και ίσοι στην αξιοπρέπεια και τα δικαιώματα. Είναι προιισμένοι με λογική και συνείδηση, και οφείλουν να συμπεριφέρονται μεταξύ τους με πνεύμα αδελφοσύνης.

СРАВ­НЕ­НИЕ НА ГРЪЦ­КА­ТА ПО­ЛИ­ТО­НИ­КА СЪ БЪЛ­ГАР­СКИЯ „СТАРЪ“ ПРА­ВО­ПИСЪ

Ма­каръ и меж­ду бъл­гар­ския и гръц­кия пра­во­писъ да не сѫ­щес­тву­ва ис­то­ри­чес­ка връз­ка, нѣ­кои сход­ства на прин­цип­но ни­во сѫ оче­вид­ни.

Пис­ме­но раз­гра­ни­ча­ва­не на ду­ми съ ед­нак­во про­из­но­ше­ние

На­ли­чи­е­то на ети­мо­ло­гич­но на­ча­ло въ ед­на пис­ме­на сис­те­ма во­ди до ду­ми, ко­и­то се пи­шѫтъ раз­лич­но, въп­рѣ­ки че се про­из­на­сятъ ед­нак­во. То­ва по­ло­же­ние е съ прак­ти­чес­ка стой­ность въ ези­ци, ко­и­то съ­дър­жатъ мно­го омо­ни­ми (ка­то френ­ския или ки­тайс­кия), но се наб­лю­да­ва дос­та­тъч­но чес­то и въ бъл­гар­ския и гръц­кия „старъ“ пра­во­писъ. Та­ка нап­ри­мѣръ еро­ве­тѣ поз­во­ля­ватъ да се раз­гра­ни­чи синъ (дѣ­те) и синь (цвѣтъ), а при­ди­ха­ни­я­та – ὄρος (пла­ни­на) и ὅρος (гра­ни­ца). И при два­та ези­ка пра­во­пис­ни­тѣ ре­фор­ми во­дѭтъ до ед­нак­во из­пис­ва­не на тѣ­зи двой­ки, съ­от­вѣт­но син и όρος.

Кра­ес­лов­ни еро­ве и при­ди­ха­ния

Бъл­гар­ски­тѣ кра­ес­лов­ни еро­ве и гръц­ки­тѣ при­ди­ха­ния сѫ двой­ки зна­ци, ко­и­то не се про­из­на­сятъ по ни­ка­къвъ на­чинъ, но се пи­шѫтъ ав­то­ма­тич­но въ кра­и­ща­та на ду­ми­тѣ: еро­ве­тѣ слѣдъ край­на съг­лас­на, а при­ди­ха­ни­я­та – надъ на­чал­на глас­на. Го­лѣ­ми­ятъ еръ се срѣ­ща мно­го по-чес­то отъ мал­кия, как­то и сла­бо­то при­ди­ха­ние се срѣ­ща мно­го по-чес­то отъ сил­но­то. Въ мно­го слу­чаи на­ли­чи­е­то на ма­лъкъ еръ мо­же да се про­вѣ­ри чрѣзъ чле­ну­ва­не на сѫ­щес­тви­тел­ни­тѣ отъ мѫж­ки родъ (огънь, за­ра­ди огъ­ня, пѫть за­ра­ди пѫ­тя и т.н.); по схо­денъ на­чинъ, чес­то на­ли­чи­е­то на сил­но при­ди­ха­ние мо­же да се про­вѣ­ри, чрѣзъ тър­се­не на род­стве­на ду­ма (ἥμερα день за­ра­ди ἐφήμερος ед­нод­нев­ка).

Ети­мо­ло­гич­ни бук­ви и ети­мо­ло­гич­ни уда­ре­ния

Упот­рѣ­ба­та на ос­тро­то и на из­ви­то­то уда­ре­ние въ гръц­кия пра­во­писъ на­пом­ня до­нѣ­кѫ­дѣ упот­рѣ­ба­та на на­ши­тѣ бук­ви ѣ и ѫ: ос­нов­ни­ятъ прин­ципъ е ети­мо­ло­ги­ченъ и трѣб­ва уче­не на­и­зустъ, но сѫ­щес­тву­ватъ редъ пра­ви­ла, ко­и­то об­лек­ча­ватъ за­да­ча­та.

Нѣ­кои отъ тѣ­зи пра­ви­ла прѣ­дим­но указ­ватъ слу­ча­и­тѣ, въ ко­и­то не мо­гѫтъ да се пи­шѫтъ оп­рѣ­дѣ­ле­ни зна­ци. Бук­ва­та ѣ не мо­же да стои слѣдъ глас­на или нѣ­коя отъ съг­лас­ни­тѣ ч, ж, ш, к, г и х; по схо­денъ на­чинъ гръц­ко­то из­ви­то уда­ре­ние не мо­же да стои вър­ху бук­ви­тѣ ε и ο. На бъл­гар­ски ѣ и ѫ не мо­гѫтъ да се пи­шѫтъ на мѣс­то­то на не­пос­то­ян­ни фо­не­тич­ни е и ъ (за­ра­ди гор­на, го­ренъ не мо­же да съ­дър­жа ѣ, за­ра­ди доб­ра пъкъ до­бъръ не мо­же да съ­дър­жа ѫ). На гръц­ки из­ви­то­то уда­ре­ние не мо­же да стои на прѣд­пос­лѣд­на­та срич­ка, ако пос­лѣд­на­та срич­ка въ ду­ма­та съ­дър­жа дъл­га глас­на (η и ω, но сѫ­що α, ι и υ въ нѣ­кои фор­ми).

Дру­ги пра­ви­ла указ­ватъ кон­крет­на упот­рѣ­ба на ети­мо­ло­ги­ченъ знакъ възъ ос­но­ва на гра­ма­ти­ченъ приз­накъ на ду­ма­та. Та­ка нап­ри­мѣръ на­рѣ­чи­я­та, ко­и­то се про­из­на­сятъ съ край­но е се пи­шѫтъ съ ѣ: доб­рѣ, на­я­вѣ и т.н., до­ка­то ос­та­на­ли­тѣ ду­ми на е, нап­ри­мѣръ сѫ­щес­тви­тел­ни­тѣ отъ срѣ­денъ родъ ко­те, зе­ле и т.н. се пи­шѫтъ безъ ѣ. По схо­денъ на­чинъ вър­ху край­на бук­ва ω се пос­та­вя из­ви­то уда­ре­ние, ако ду­ма­та е гла­голъ: ρωτῶ (пи­тамъ), ἀγαπῶ (оби­чамъ), но Ἐρατώ (Ера­то, сѫ­щес­тви­тел­но соб­тве­но име) и εὐρώ (ев­ро, сѫ­щес­тви­тел­но на­ри­ца­тел­но).