ЗА­ЩО ТОЧ­НО БУД­ЖАКЪ

За раз­ли­ка отъ чес­то по­я­вя­ва­щи­тѣ се въ пуб­лич­но­то прос­тран­ство де­ба­ти за бъл­га­ри­тѣ въ Ма­ке­до­ния и За­пад­ни­тѣ пок­рай­ни­ни, нѣ­как­си мно­го по-рѣд­ко въ цен­тъ­ра на вни­ма­ни­е­то по­па­датъ на­ши­тѣ съ­на­род­ни­ци отъ Буд­жакъ и тѣх­ни­ятъ гла­венъ градъ Бол­градъ. И до­ри ко­га­то то­ва се слу­чи, обик­но­ве­но ста­ва въп­росъ за клик­бейтъ пи­кан­те­рия (справ­ка – „но­ви­на­та“ за ста­ту­я­та на Карлъ Марксъ въ Се­ли­о­лу). Имен­но то­ва про­во­ки­ра ин­те­ре­са ни да раз­бе­ремъ как жи­вѣ­ятъ бъл­га­ри­тѣ, прѣ­се­ли­ли се прѣ­ди око­ло 200 го­ди­ни въ та­зи часть на Ев­ро­па.

ОБ­ЩИ ВПЕ­ЧАТ­ЛЕ­НИЯ

На пър­во мѣс­то, до­ка­то се прид­виж­ва чо­вѣкъ съ ав­то­мо­билъ меж­ду се­ла­та въ Бе­са­ра­бия, нѣ­ма какъ да не му нап­ра­ви впе­чат­ле­ние ло­шо­то със­то­я­ние на пѫ­ти­ща­та въ ра­йо­на. Дос­та чес­то ас­фалтъ лип­сва, а за да се осѫ­щес­тви прѣ­ми­на­ва­не­то въ по-теж­ки учас­тъ­ци, има проп­ра­ве­ни па­ра­лел­ни ко­ло­во­зи прѣзъ трѣв­ни­тѣ пло­щи от­стра­ни на пѫ­тя. Ина­че кѫ­щич­ки­тѣ въ са­ми­тѣ на­се­ле­ни мѣс­та сѫ срав­ни­тел­но при­вѣт­ли­ви и спрет­на­ти. Раз­би­ра се, ти­пич­ни­тѣ за слѣд­ко­му­нис­ти­чес­кия пе­ри­одъ ос­тан­ки отъ изос­та­ве­ни сгра­ди и стро­е­жи не лип­сватъ.

Го­во­рей­ки за ко­му­ни­зъмъ, дру­го­то нѣ­що, ко­е­то се на­би­ва въ очи­тѣ на неп­рѣ­ду­бѣ­де­ния пѫ­те­шес­тве­никъ, е ре­зу­та­тътъ отъ за­поч­на­лия прѣ­ди нѣ­кол­ко го­ди­ни про­цесъ на де­ко­му­ни­за­ция въ Ук­рай­на. Ос­нов­на часть отъ не­го е ини­ци­а­ти­ва­та за прѣ­мах­ва­не­то на па­мет­ни­ци­тѣ на Ле­нинъ отъ всич­ки пуб­лич­ни мѣс­та. Въ мно­го слу­чаи, ка­то въ с. Ку­бей нап­ри­мѣръ, са­мо бюс­тътъ е прѣ­мах­натъ, до­ка­то пос­та­мен­тътъ съ над­писъ „Ле­нин“ е ос­та­налъ, сѣ­кашъ за да се знае, че тукъ е има­ло па­мет­никъ.

Тамъ мѣс­тни­ятъ жи­тель Иванъ ни раз­каз­ва, на бъл­гар­ски езикъ, че де­мон­ти­ра­не­то се е слу­чи­ло ти­хо­мъл­комъ, прѣзъ нощь­та, мо­же би за­що­то мѣс­тни­тѣ влас­ти сѫ се опа­ся­ва­ли отъ от­ри­ца­тел­на ре­ак­ция на жи­те­ли­тѣ. Той сѫ­що та­ка спо­дѣ­ли и при­тѣс­не­ни­е­то си отъ слу­хо­ве­тѣ за ад­ми­нис­тра­тив­но прѣ­ус­тройс­тво на Бол­град­ски ра­йонъ и вли­ва­не­то му въ по-го­лѣ­ма те­ри­то­ри­ал­на еди­ни­ца съ цен­търъ гр. Ре­ни – актъ, кой­то мѣс­тни­тѣ се стра­ху­ватъ, че ще на­ма­ли вли­я­ни­е­то и са­мос­то­я­тел­ность­та на бъл­гар­ско­то ет­ни­чес­ко мал­цин­ство въ Ук­рай­на.

Сѫд­ба­та на Ле­ни­но­ви­тѣ па­мет­ни­ци е раз­лич­на – нѣ­кои се­дятъ по скла­до­ве, дру­ги сѫ из­хвър­ле­ни на бу­ни­ща­та. Въ с. Ба­нов­ка, род­но мѣс­то на про­чу­тия нашъ ген. Иванъ Ко­левъ, оба­че, па­мет­ни­кътъ е прѣ­мѣс­тенъ из­вънъ на­се­ле­но­то мѣс­то до езе­ро­то, кѫ­дѣ­то хо­ра­та чес­то ло­вятъ ри­ба. Мѣс­тни зев­зе­ци спо­дѣ­ли­ха, че па­мет­ни­кътъ за­дъл­жи­тел­но би­ва удос­то­я­ванъ съ бла­го­дар­ность при ус­пѣ­шенъ уловъ.

ХО­РА­ТА

То­ва, ко­е­то труд­но мо­же­ше да ни ос­та­ви рав­но­душ­ни, бѣ­ше ис­кре­на­та топ­ло­та и доб­ро­та, ко­я­то се из­лѫч­ва­ше отъ хо­ра­та, ко­и­то сре­щах­ме по ули­ци­тѣ на се­ла­та въ Буд­жакъ. Чес­то пѫ­ти са­мо нѣ­кол­ко ми­ну­ти раз­го­воръ бѣ­ха дос­та­тъч­ни, за да бѫ­демъ по­ка­не­ни отъ мѣс­тни­тѣ да се при­съ­е­ди­нимъ къмъ тѣх­но­то ежед­не­вие. Срѣ­ща­та съ ле­ля Ва­ля (на сним­ка­та) въ с. Ба­нов­ка нап­ри­мѣръ, ни от­ве­де са­мо петь ми­ну­ти по-къс­но въ кѫ­ща­та на мѣс­тна­та жи­тел­ка Рая, кѫ­дѣ­то бѣх­ме пос­рещ­на­ти и на­гос­те­ни сѣ­кашъ бѣх­ме соб­стве­ни­тѣ ѝ дѣ­ца. До­пъл­ни­те­ленъ чаръ при­да­ва­ха нѣ­кои ар­ха­ич­ни ду­ми, за­па­зи­ли се въ го­во­ра на бе­са­раб­ски­тѣ бъл­га­ри – „чу­лякъ“, „до­важ­дамъ“, „ге­ранъ“ и т.н. Ус­та­но­вих­ме сход­ство въ ку­ли­нар­ни­тѣ прѣд­по­чи­та­ния въ Бе­са­ра­бия и въ Бъл­га­рия – и тукъ хо­ра­та съ за­до­вол­ство при­гот­вя­ха и хап­ва­ха ос­мян­ка. Поч­ти всѣ­ки жи­тель, съ ко­го­то об­щу­вах­ме, бѣ­ше или ра­бо­тилъ или по­сѣ­ща­валъ Бъл­га­рия за­ра­ди род­ни­ни­тѣ си тамъ - най-чес­то дѣ­ца­та, ко­и­то сѫ се изу­чи­ли и сѫ ус­тро­и­ли своя жи­вот въ на­ша­та стра­на. За тѣхъ бѣ­ше осо­бе­на гор­дость да спо­дѣ­лятъ впе­чат­ле­ни­е­то си, че у насъ ува­жа­ватъ тру­до­лю­би­вость­та и упо­ри­тость­та на бе­са­раб­ски­тѣ бъл­га­ри и тѣ сѫ ра­душ­но при­е­ти въ ро­ди­на­та на пра­дѣ­ди­тѣ си.

Не­съм­нѣ­но топ­ло усѣ­ща­не прѣ­диз­ви­ка у насъ и слу­чай­на­та въз­мож­ность да по­сѣ­тимъ праз­дни­чен кон­цертъ въ с. Ви­ног­рад­не (съ из­не­над­ва­що бъл­гар­ско име Ха­санъ Ба­търъ или, раз­го­вор­но, Сам­ба­търъ). Прѣ­ми­на­вай­ки прѣзъ род­но­то се­ло на Алек­сан­дъръ Ма­ли­новъ – Пан­дък­ли – слу­чай­но за­бѣ­лѣ­зах­ме гру­па дѣ­ца въ но­сии да се скуп­чватъ око­ло до­ма на кул­ту­ра­та. Там ста­на яс­но, че въ съ­сѣд­но­то Ха­санъ Ба­търъ ще се про­ве­де кон­цертъ, ка­то зна­чи­тел­на часть отъ кул­тур­но­то мѣ­роп­ри­я­тие щѣ­ше да съ­дър­жа бъл­гар­ски фол­клор­ни пѣс­ни и тан­ци. При­сѫт­стви­е­то ни съз­да­де оду­шев­ле­ние срѣдъ по­сѣ­ти­те­ли­тѣ на кон­цер­та и мно­го хо­ра ми­на­ва­ха да си поп­ри­каз­ватъ съ нас или прос­то да ни поз­дра­вятъ, за­то­ва че сме дош­ли да ги по­сѣ­тимъ. А са­ми­ятъ кон­цертъ на­ис­ти­на стоп­ли ду­ши­тѣ ни – дѣ­ца и въз­рас­тни из­не­со­ха прѣк­рас­но прѣд­став­ле­ние, пѣ­ей­ки по­пу­ляр­ни пѣс­ни ка­то „Бѣ­ла ро­за“ и за­вих­ряй­ки се въ ри­тъ­ма на бъл­гар­ския фол­клор прѣзъ дай­чо­во хо­ро и рѫ­че­ни­ца.

Въ край­на смѣт­ка, гру­па­та ни се за­вър­на съ стра­хот­ни впе­чат­ле­ния отъ за­па­зе­но­то про­чу­то бъл­гар­ско гос­топ­ри­ем­ство срѣдъ съ­на­род­ни­ци­тѣ ни въ Буд­жакъ. И мо­же би съ на­деж­да­та, че по­зи­ти­виз­мътъ на тѣ­зи хо­ра, пре­сѣ­ли­ли се въ ста­ро врѣ­ме по днеш­ни­тѣ ук­ра­ин­ски и мол­дов­ски зе­ми, мо­же да бѫ­де за­ра­зи­те­ленъ и за на­се­ля­ва­щи­тѣ съв­рѣ­мен­ни­тѣ гра­ни­ци на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия.