ОГ­РОМ­НО МНО­ЗИН­СТВО

За­да­денъ бѣ единъ един­ственъ въп­росъ, а имен­но „Бих­те ли под­кре­пи­ли въз­ста­но­вя­ва­не­то на ста­рия ни пра­во­писъ, подъ нѣ­как­ва фор­ма?” Пос­лѣд­ва­ха от­го­во­ри и мнѣ­ния отъ всѣ­ка­къвъ типъ, как­то по­ло­жи­тел­ни, та­ка и от­ри­ца­тел­ни. Ре­зул­та­ти­тѣ со­чѫтъ, че цѣ­ли 70% отъ бли­зо 400 учас­тва­ли сѫ „за“ връ­ща­не­то на от­пад­на­ли­тѣ бук­ви Ѣ, Ѫ и Ѭ, ко­и­то по то­зи на­чинъ да ста­нѫтъ пакъ часть отъ всѣ­кид­нѣ­ви­е­то ни, слѣдъ по­ве­че отъ 70-го­ди­шенъ зас­той. Ос­та­на­ли­тѣ 30% се де­лѭтъ меж­ду „про­тивъ“ съ 24%, до­ка­то съ „да, но съ про­мѣ­ни“ сѫ от­го­во­ри­ли ед­ва 6% или 22 ду­ши.

Та­зи ста­тис­ти­ка трѣб­ва да бѫ­де пос­та­ве­на въ кон­тек­ста на гру­па­та „Дългъ и честь“, ос­но­ва­на отъ стра­ни­ца­та „Спо­ме­ни за Цар­ство Бъл­га­рия“. Гру­па­та бѣ съз­да­де­на та­зи го­ди­на, и има за цѣль да по­пу­ля­ли­зи­ра слав­на­та ис­то­рия на Цар­ство Бъл­га­рия и бъл­гар­ска­та ет­ни­чес­ка са­мо­бит­ность и фол­клоръ. По­ра­ди та­зи спе­ци­фи­ка, об­щность­та на гру­па­та е доб­рѣ при­вик­на­ла съ ста­рия пра­во­писъ, ма­каръ мал­ка часть отъ учас­тни­ци­тѣ да си слу­жѫтъ съ не­го.

КОЙ Е ПРО­ТИВЪ?

Трѣб­ва да от­дѣ­лимъ мал­ко по­ве­че вни­ма­ние на от­ри­ца­тел­ни­тѣ мнѣ­ния и да ви­димъ въ как­во се със­то­ѭтъ ар­гу­мен­ти­тѣ про­тивъ пи­са­не­то от­но­во съ Ѣ и Ѫ. Ес­тес­тве­но, съ съз­ву­чи съ на­род­ния ни нравъ, от­ри­ца­тел­но мис­ле­щи­тѣ упот­рѣ­би­ха по­ве­че пра­во­то си на гласъ и се из­ка­за­ха обил­но въ ко­мен­та­ри­тѣ.

Го­лѣ­ма часть отъ тѣхъ спо­дѣ­лѭтъ те­за­та, че връ­ща­не­то на ста­рия пра­во­писъ не е важ­но ни­то нуж­но и че той трѣб­ва са­мо да се изу­ча­ва въ ча­со­ве­тѣ по ис­то­рия. Чу­ха се и ти­пич­ни­тѣ “хо­ра­та не зна­ѭтъ какъ да пи­шѫтъ и въ мо­мен­та, ка­мо ли пъкъ съ по-тру­денъ пра­во­писъ“ или “Нѣ­ма сми­сълъ се­га да се пра­ви та­ко­ва нѣ­що“, сѫ­що и че “единъ езикъ трѣб­ва да се раз­ви­ва, а не да дег­ра­ди­ра“. Не ста­на оба­че яс­но за­що оп­рос­тя­ва­не­то на пра­во­пи­са ще да е по­ло­жи­тел­но раз­ви­тие, ни­то пъкъ на как­во се дъл­жи ши­ре­ща­та се днесъ нег­ра­мот­ность – на са­мия пра­во­писъ или на на­чи­на, по кой­то се прѣ­по­да­ва.

АКО НЕ ВЪ ЧАСЪ ПО БЕЛ, ПО­НЕ ПО ИС­ТО­РИЯ

Отъ под­крѣ­пя­щи­тѣ връ­ща­не­то на ста­рия пра­во­писъ се чу, че по­не де­ца­та трѣб­ва да се учѫтъ какъ да раз­чи­татъ текстъ съ Ѣ и Ѫ, ако не въ ча­со­ве­тѣ по Бъл­гар­ски езикъ и ли­те­ра­ту­ра, то по­не ка­то часть отъ за­ня­ти­я­та по ис­то­рия. Нѣ­кои зас­тѫ­пи­ха иде­я­та, че трѣб­ва да бѫ­де въз­ста­но­венъ не пра­во­пи­са отъ прѣ­ди 1945, а то­зи отъ 1899 г., на кой­то е на­пи­са­на и нас­то­я­ща­та ста­тия. Мно­го отъ тѣ­зи, ко­и­то гла­су­ва­ха за „за“ спо­дѣ­ли­ха, че ко­му­нис­ти­чес­ка­та неп­рав­да или “най-ан­ти­бъл­гар­ска­та и без­бож­на иде­о­ло­гия“ трѣб­ва да бѫ­де обър­на­та, че днѣш­ни­ятъ ни пра­во­писъ е нап­ра­венъ та­ка, за да слѣд­ва рус­кия и да бѫ­де по-бли­зо до не­го, а не­по­ра­ди вѫт­рѣш­но бъл­гар­ски при­чи­ни. Дру­ги се из­ка­ха, че ще е на­ло­жи­тел­но да се из­пол­зва по­не бук­ва­та Ѣ въ слу­чай, че ще се съ­би­ратъ ма­ке­дон­ския и бъл­гар­ския езикъ. До­пъл­ни се, че как­то Ѣ,та­ка и Ѫ ще бѫ­дѫтъ нуж­ни за сбли­жа­ва­не­то на ди­а­лек­ти­тѣ съ глав­ния езикъ.

Ко­мен­та­ри­тѣ над­ско­чи­ха въп­ро­са отъ ан­ке­та­та: ста­на ду­ма, нап­ри­мѣръ, за за­сил­ва­не­то на са­мо­бит­ния ха­рак­теръ на ези­ка ка­то се из­хвър­лѭтъ не­нуж­ни чуж­ди­ци, за ко­и­то си има ве­че бъл­гар­ски ду­ми. Нѣ­кои бѣ­ха на мнѣ­ние, че вмѣс­то да се връ­щатъ Ѣ и Ѫ, трѣб­ва да се раз­ка­ра пра­ви­ло­то за го­лѣ­мия и мал­кия членъ. Има­ше и хо­ра, ко­и­то мис­лѭтъ, че род­ни­ятъ ни езикъ не би­ва да “дег­ра­ди­ра“, а да се наг­раж­да. Какъ ед­но­то или дру­го­то ще ста­не, ка­то се про­мѣ­ни пра­во­пи­са, не ста­на яс­но.

СТА­РИ­ЯТЪ ПРА­ВО­ПИСЪ – МОСТЪ МЕЖ­ДУ ДИ­А­ЛЕК­ТИ­ТѢ

Мнѣ­ни­е­то на ав­то­ра на та­зи ста­тия е, че трѣб­ва да се въз­ста­но­ви ста­ри­ятъ пра­во­писъ съ ог­ледъ за­паз­ва­не на ди­а­лек­ти­тѣ въ на­ша­та фо­не­ти­ка. Трѣб­ва да се пи­ше та­ка, че единъ ма­ке­до­нецъ, шопъ, сѣ­вер­някъ и тра­ки­ецъ, до­ка­то че­тѫтъ ед­но и сѫ­що нѣ­що, сво­бод­но да пол­зватъ мѣс­тни­ятъ си го­воръ – бъл­гар­ски­тѣ ди­а­лек­ти сѫ кул­тур­но бо­гат­сво, а не прос­та се­ля­ния, как­то мно­го на­ши съ­на­род­ни­ци за съ­жа­ле­ние мис­лѭтъ.