СТА­РИ­ЯТЪ ПРА­ВО­ПИСЪ НЕ ПРИ­НАД­ЛЕ­ЖИ НА НА­ЦИ­О­НА­ЛИС­ТИ­ТѢ

То­ва из­да­ние трѣб­ва­ше да бѫ­де ка­те­го­рич­но не на­ци­о­на­лис­ти­чес­ко. Безъ ни­как­во въз­ди­ша­не по нѣ­как­ви злат­ни вѣ­ко­ве, по Бо­рисъ ΙΙΙ или, да па­зи Гос­подь, по Дра­ганъ Цан­ковъ. За­що­то днесъ ста­ри­ятъ пра­во­писъ е неп­ра­во­мѣр­но заг­ра­бенъ отъ край­ни на­ци­о­на­лис­ти, ко­и­то не мо­гѫтъ да пи­шѫтъ до­ри по съв­рѣ­мен­ни­ятъ пра­во­писъ. Счи­тамъ ста­ри­ятъ пра­во­писъ за аб­со­лют­но при­го­денъ за из­ра­зя­ва­не на те­ми­тѣ на съв­рѣ­ми­е­то и имен­но то­ва ис­кахъ да по­ка­жѫ, ма­каръ и на ше­па хо­ра.

Ока­за се, че иде­я­та не се нра­ви.

На­ци­о­на­лис­ти­тѣ не­до­вол­ства­ха, за­що­то „Бъл­гар­ски ос­вѣ­до­ми­тель“ не е на­ци­о­на­лис­ти­чес­ки. Мо­дер­ни­тѣ хо­ра пъкъ не­до­вол­ства­ха, че „Бъл­гар­ски ос­вѣ­до­ми­тель“ из­глеж­да на­ци­о­на­лис­ти­чес­ки и от­каз­ва­ха да го че­тѫтъ. Дру­ги, безъ изя­ве­ни по­ли­ти­чес­ки прис­трас­тия, твър­дѣ­ха, че не мо­гѫтъ да го че­тѫтъ по тех­ни­чес­ки при­чи­ни: за­тор­мо­зя­ва­ли ги ста­ри­тѣ бук­ви.

А бѣ­ха по­ло­же­ни уси­лия из­да­ни­е­то да не из­глеж­да ста­ро. За­що­то въ единъ мо­ментъ има­ше екипъ.

ОН­ЛАЙНЪ МЕ­ДИЯ СЕ ПОД­ДЪР­ЖА ТРУД­НО

Пър­ви­ятъ брой, кой­то със­та­вихъ прѣзъ ок­том­ври 2019 г., бѣ­ше съв­сѣмъ кра­тъкъ, ста­ти­и­тѣ бѣ­ха са­мо по нѣ­кол­ко из­ре­че­ния. По­я­ви­ха се оба­че хо­ра, ос­нов­но мои при­я­те­ли, но не са­мо, ко­и­то бѣ­ха го­то­ви да жер­тватъ отъ врѣ­ме­то си, за да пи­шѫтъ ста­тии. Тѣ жер­тва­ха и по­ве­че отъ врѣ­ме­то си, за­що­то се из­ло­жи­ха на рис­кътъ да обяс­ня­ватъ на сво­и­тѣ поз­на­ти за­що тек­стътъ е пъ­ленъ съ Ъ-та. На тѣхъ дъл­жа ог­ром­на бла­го­дар­ность. Има­ше пе­ри­одъ, въ кой­то пра­вѣх­ме по единъ брой всѣ­ки мѣ­сецъ. Нап­ра­вих­ме и сайтъ, имах­ме нѣ­как­ви смѣ­ли меч­ти. Но про­бивъ не бѣ пос­тиг­натъ. И то­ва до го­лѣ­ма сте­пень се дъл­жи имен­но на пра­во­пи­сътъ. Но не са­мо.

Да вър­тишъ он­лайнъ ме­дия, до­ри и тол­ко­ва мал­ка, се ока­за свър­за­но съ не­вѣ­ро­ят­но мно­го труд­нос­ти, прѣ­дим­но отъ три ви­да: какъ на­ба­вяшъ съ­дър­жа­ние? какъ го офор­мяшъ въ ма­те­ри­а­ли? какъ на­ми­рашъ пуб­ли­ка за тия ма­те­ри­а­ли.

И по три­тѣ точ­ки по­ло­жих­ме уси­лия. Пра­вих­ме ин­тер­вю­та, сним­ки, че­тох­ме и прѣ­си­чах­ме ин­фор­ма­ция отъ раз­лич­ни из­точ­ни­ци. Пи­сах­ме ста­тии, ре­дак­ти­рах­ме ги, стре­мѣх­ме се да прѣд­ста­вимъ тек­стътъ имъ по ат­рак­ти­венъ на­чинъ. Пуб­ли­ку­вах­ме по гру­пи, пла­щах­ме за рек­ла­ма. Всич­ко се ока­за прѣ­ка­ле­но ама­тьор­ско, ние – не дос­та­тъч­но мла­ди, че да раз­по­ла­га­ме съ чакъ тол­ко­ва сво­бод­но врѣ­ме.

НА­КѪ­ДѢ?

Отъ ве­че мно­го врѣ­ме съмъ един­стве­ни­ятъ ав­торъ въ „Бъл­гар­ски ос­вѣ­до­ми­тель“ и ка­чес­тво­то на ма­те­ри­а­ли­тѣ спад­на мно­го. То­ва е та­ка, за­що­то тѣ от­ра­зя­ватъ са­мо мо­е­то мнѣ­ние, са­мо мо­и­тѣ ин­те­ре­си. То­ва е та­ка и за­що­то нѣ­мамъ врѣ­ме да ги из­пип­вамъ. И все пакъ, не ис­камъ прос­то да пог­ре­бѫ „Бъл­гар­ски ос­вѣ­до­ми­тель“. За да му се слу­чи чу­до, той трѣб­ва пър­во да е живъ.