Професоръ по история на българския въ СУ твърди, че опростяването на правописа не води до повишаване на грамотностьта, а до илюзията за владѣене на родния езикъ.

„Бъл­гар­ски ос­вѣ­до­ми­тель“: Проф. То­то­ма­но­ва, днесъ се на­вър­шватъ 75 го­ди­ни отъ об­на­род­ва­не­то въ „Дър­жа­венъ вѣс­тникъ“ на на­ред­ба­та-за­конъ за пра­во­пи­са, кой­то се из­пол­зва въ мо­мен­та въ Бъл­га­рия. Спо­редъ Васъ стру­ва ли си та­зи да­та да бѫ­де от­бѣ­лѣз­ва­на?

Проф. Ан­на-Ма­рия То­то­ма­но­ва: Спе­ци­ал­но, ед­ва ли. Но трѣб­ва да се пом­ни как­во се е слу­чи­ло то­га­ва, за­що­то про­мѣ­на­та въ пра­во­пи­са е на­ло­же­на отъ по­ли­ти­чес­ки­тѣ про­мѣ­ни, ко­и­то нас­тѫп­ватъ въ Бъл­га­рия слѣдъ съ­вѣт­ска­та оку­па­ция. Ние пов­та­ря­ме то­ва, ко­е­то Съ­вѣт­ска Ру­сия пра­ви съ своя пра­во­писъ слѣдъ ре­во­лю­ци­я­та прѣзъ 1917 г. Въ съ­от­вѣт­ствие съ иде­о­ло­ги­я­та и по-ско­ро съ иде­я­та, че кол­ко­то по-простъ е пра­во­пи­сътъ, тол­ко­ва по-гра­мот­ни ще сѫ хо­ра­та, ко­я­то въ край­на смѣт­ка не по­лу­чи пот­вър­жде­ние ни­то отъ прак­ти­ка­та на бив­ша­та съ­вѣт­ска Ру­сия, ни­то въ бъл­гар­ска срѣ­да.

Б.О.: Какъ сѫ­ди­те за ефек­та на пра­во­пис­на­та про­мѣ­на вър­ху гра­мот­ность­та?

А.-М.Т.: Всѣ­ки день, въ про­дъл­же­ние на че­ти­ри­де­сеть го­ди­ни ве­че, се срѣ­щамъ съ сво­и­тѣ сту­ден­ти и ни­во­то на тѣх­на­та гра­мот­ность, про­тив­но на очак­ва­ни­я­та, спа­да. Въ срав­не­ние съ ни­во­то на гра­мот­ность на мо­е­то по­ко­лѣ­ние, тѣ сѫ прос­то ед­ни или­те­ра­ти и до­ри сѫ по-злѣ отъ ни­во­то на по­ко­лѣ­ни­е­то на мо­и­тѣ дѣ­ца. Пра­во­пис­на­та прак­ти­ка въ Бъл­га­рия, ко­я­то свър­зва­ме съ пос­то­ян­но оп­рос­тя­ва­не до­ри на тоя пра­во­писъ, кой­то бѣ­ше при­етъ прѣзъ 1945 г., по­каз­ва, че гра­мот­ность­та на на­се­ле­ни­е­то не се по­ви­ша­ва. Тая го­ди­на из­лѣ­зо­ха пакъ ре­зул­та­ти­тѣ отъ меж­ду­на­род­но­то из­слѣд­ва­не PISA за то­ва как­ва е фун­кци­о­нал­на­та гра­мот­ность на бъл­гар­ски­тѣ уче­ни­ци и ние сме на пос­лѣд­но мѣс­то въ Ев­ро­па. То­ва спо­редъ менъ ос­нов­но е плодъ на нег­ли­жи­ра­не­то на пра­во­пи­са и на пи­са­не­то въ учи­ли­ще. Не прѣ­пис­ва­не­то, а осъз­на­то­то пи­са­не, ко­га­то или ти трѣб­ва самъ да про­из­ве­дешъ текстъ, или трѣб­ва да прѣ­да­дешъ сми­съ­ла на другъ текстъ, за да мо­жешъ да схва­нешъ как­во каз­ва той и как­во е важ­но да се на­у­чи отъ не­го. Точ­но то­ва умѣ­ние, за­ед­но съ пи­са­не­то и вни­ма­ни­е­то къмъ пра­во­пи­са, из­чез­на отъ бъл­гар­ско­то учи­ли­ще и се­га за съ­жа­ле­ние мно­го мал­ко сту­ден­ти мо­гатъ, ка­то имъ дамъ единъ текстъ, да го ос­мис­лятъ и да го прѣ­да­датъ нак­рат­ко. То­ва прос­то ве­че не се учи въ учи­ли­ще. Мис­ля, че всич­ко тръг­ва отъ нег­ли­жи­ра­не­то на пра­во­пи­са, ко­е­то е свър­за­но съ фун­кци­о­нал­на­та гра­мот­ность. За ме­не по­ра­же­ни­я­та сѫ на­ли­це. Отъ дру­га стра­на има­ме на­ро­ди, ко­и­то се при­дър­жатъ къмъ ис­то­ри­чес­ки пра­во­писъ, ка­то ан­гли­ча­ни­тѣ, фран­цу­зи­тѣ не сѫ по-нег­ра­мот­ни отъ насъ. А как­во да ка­жемъ за тѣ­зи, ко­и­то пи­шатъ съ йе­рог­ли­фи, и трѣб­ва да на­у­чатъ нѣ­кол­ко хи­ля­ди йе­рог­ли­фа, за да бѫ­датъ срѣд­но гра­мот­ни? И тѣ не сѫ по-нег­ра­мот­ни отъ насъ. Ежед­нев­ни­ятъ жи­вотъ и мо­я­та ежед­нев­на прак­ти­ка на уни­вер­си­тет­ски прѣ­по­да­ва­тель и на чо­вѣкъ свър­занъ съ срѣд­но­то об­ра­зо­ва­ние, по­каз­ва, че про­мѣ­на­та въ пра­во­пи­са не е до­ве­ла до по-ви­со­ко рав­ни­ще на гра­мот­ность на бъл­гар­ския на­родъ.

Проф. Ан­на-Ма­рия То­то­ма­но­ва е прѣ­по­да­ва­тель въ ка­тед­ра „Ки­ри­ло­ме­то­ди­е­вис­ти­ка“ къмъ СУ. Меж­ду­на­род­но приз­натъ ученъ, тя има мно­гоб­рой­ни пуб­ли­ка­ции по те­ми отъ ис­то­ри­я­та на бъл­гар­ския езикъ. © Сним­ка: ли­ченъ ар­хивъ.

Б.О.: Ста­ри­тѣ пе­да­го­ги­чес­ки из­да­ния от­прѣ­ди 1945 г. съ­дър­жатъ ста­тии за най-чес­то срѣ­ща­ни­тѣ грѣш­ки въ пис­ме­ни­тѣ ра­бо­ти на срѣд­нош­кол­ци­тѣ. Оказ­ва се, че най-ре­дов­ни­тѣ пра­во­пис­ни грѣш­ки отъ днесъ сѫ сѫ­щес­тву­ва­ли ве­че и прѣзъ 20-тѣ го­ди­ни.

А.-М.Т.: Да, та­ки­ва сѫ неп­ра­вил­на­та упот­рѣ­ба на й, на чле­ну­ва­не­то, на двой­ни­тѣ съг­лас­ни и т. н. То­ва сѫ ес­тес­тве­ни проб­ле­ми и тѣ ид­ватъ отъ пре­зум­пци­я­та, че тъй ка­то ние сме но­си­те­ли на ези­ка, ние го зна­емъ. То­ва убѣж­де­ние на го­лѣ­ма часть отъ бъл­га­ри­тѣ е при­чи­на за нев­ни­ма­ни­е­то къмъ пра­во­пи­са. По­ве­че­то ни съ­на­род­ни­ци смѣ­татъ, че той е поч­ти та­къвъ, че мо­жешъ да пи­шешъ как­то го­во­ришъ. Азъ въ­об­ще съмъ твър­до не­съг­лас­на съ убѣж­де­ни­е­то, че да пи­шешъ, как­то го­во­ришъ, е доб­ра ос­но­ва за единъ пра­во­пи­са. Сръб­ски­ятъ пра­во­писъ е съз­да­денъ на то­зи прин­ципъ отъ Вукъ Ка­рад­жичъ, но не го при­е­мамъ, за­що­то ко­га­то пи­шешъ, тъй ка­то пи­са­не­то е мно­го по-бав­но отъ го­во­ре­не­то, за да за­пи­шешъ нѣ­що, трѣб­ва да го ос­мис­лишъ. Ни­ко­га не мо­жешъ да пи­шешъ как­то го­во­ришъ, то­ва е ед­на хи­ме­ра. И тя спо­редъ ме­не е врѣд­на. Тя е свър­за­на съ гра­мот­ность­та на на­се­ле­ни­е­то и съ вни­ма­ни­е­то къмъ соб­стве­ния езикъ, кой­то за ме­не е най-го­лѣ­мо­то ни на­ци­о­нал­но бо­гат­ство и дос­то­я­ние. Ние има­ме дългъ къмъ всич­ки онѣ­зи по­ко­лѣ­ния, ко­и­то сѫ съз­да­ли и из­гра­ди­ли то­зи езикъ, ка­то за­поч­немъ отъ Све­ти­тѣ бра­тя, тѣх­ни­тѣ уче­ни­ци и хи­ля­ди­тѣ знай­ни и нез­най­ни кни­жов­ни­ци, ко­и­то сѫ да­ли сво­я­та дань за из­граж­да­не­то на то­ва бо­гат­ство... А ние се­га прос­то нѣ­какъ си го нег­ли­жи­ра­ме. И нег­ли­жи­ра­ме и нѣ­що дру­го, важ­на­та ис­то­ри­чес­ка ро­ля на Бъл­га­рия, на бъл­га­ри­тѣ, на дър­жав­ни­ци­тѣ на Пър­ва­та, пъкъ и на Вто­ра­та бъл­гар­ска дър­жа­ва, ко­и­то сѫ осъз­на­ли важ­ность­та на по­ли­ти­чес­кия мо­ментъ и сѫ ви­дѣ­ли въ пис­ме­ность­та на соб­ственъ езикъ, съ соб­стве­на аз­бу­ка, единъ мо­гѫщъ ин­стру­ментъ не са­мо за кон­со­ли­ди­ра­не­то на то­ку-що пок­ръс­те­ния бъл­гар­ски на­родъ, но и съ кой­то тѣ сѫ вли­я­е­ли вър­ху кул­ту­ра­та и кул­тур­но­то раз­ви­тие на съ­сѣд­ни и близ­ки по кръвь на­ро­ди, как­ви­то сѫ рус­на­ци­тѣ, сър­би­тѣ и т. н. Как­то се каз­ва въ хим­на све­ти­тѣ бра­тя: „Бъл­га­рия ос­та­на вѣр­на на дос­тос­лав­ний тозъ за­вѣтъ“. То­га­ва сме му би­ли вѣр­ни. Се­га ми е труд­но да ка­жа до­кол­ко сме.

Б.О.: Вие има­те опитъ въ по­ли­ти­ка­та, тъй ка­то сте би­ли зам.-ми­нис­търъ на об­ра­зо­ва­ни­е­то, а прѣзъ 1992 г. за­ед­но съ проф. Иванъ Доб­ревъ сте кон­сул­тантъ на единъ мно­го ин­те­ре­сенъ за­ко­ноп­ро­ектъ за „За­конъ за ис­то­ри­чес­ки пра­во­писъ въ офи­ци­ал­ни­тѣ из­да­ния на вис­ши­тѣ дър­жав­ни ор­га­ни на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия“. Мо­же­те ли да раз­ка­же­те как­ва бѣ­ше ос­нов­на­та идея на та­зи за­ко­но­да­тел­на ини­ци­а­ти­ва въ зо­ра­та на бъл­гар­ския прѣ­ходъ?

Иде­я­та бѣ­ше да се вър­немъ къмъ тра­ди­ци­я­та. Прѣд­ло­же­ни­е­то дой­де отъ по­ли­ти­ци­тѣ и то отъ Бъл­гар­ска­та на­ци­о­нал­но-ра­ди­кал­на­та пар­тия, чий­то прѣд­се­да­тель д-ръ Ге­ор­ги­евъ е синъ на проф. Емилъ Ге­ор­ги­евъ, кой­то пъкъ е братъ на проф. Вла­ди­миръ Ге­ор­ги­евъ, двѣ го­лѣ­ми име­на въ бъл­гар­ска­та сла­вис­ти­ка.

Б.О.: Как­ва бѣ­ше Ва­ша­та ро­ля въ то­зи про­ектъ?

А.-М.Т.: То бѣ­ше по-ско­ро за­бав­ле­ние за ме­не и за проф. Доб­ревъ. Ние се бѣх­ме съб­ра­ли въ един­стве­на­та ком­пю­тър­на за­ла на на­шия фа­кул­тетъ, кѫ­дѣ­то има­ше два ком­пю­тъ­ра „Пра­вецъ“. На еди­ния азъ на­би­рахъ сво­я­та ди­сер­та­ция, на дру­гия проф. Доб­ревъ по ед­ни сним­ки на Ва­ти­кан­ския па­лим­псестъ се опит­ва­ше да раз­че­те нѣ­що, ко­е­то азъ по-къс­но раз­че­тохъ въ Ита­лия. То­га­ва дой­де то­ва прѣд­ло­же­ние отъ два­ма де­пу­та­ти отъ гру­па­та на СДС, чле­но­ве на та­зи пар­тия, ко­я­то бѣ­ше часть отъ ан­ти­ко­му­нис­ти­чес­кия кон­гло­ме­ратъ и ние страш­но му се за­рад­вах­ме, за­що­то за насъ то­ва на­ис­ти­на връ­ща­ше, ще из­пол­звамъ ед­на ду­ма, ко­я­то Кос­тан­тинъ Кос­те­неч­ки из­пол­зва въ сво­е­то „Ска­за­ние за бук­ви­тѣ“, то връ­ща въ бъл­гар­ския езикъ „по­гу­бе­ни­тѣ“ бук­ви, тѣ­зи ко­и­то ве­че нѣ­матъ фо­не­тич­на стой­ность, но сѫ мно­го ха­рак­тер­ни и сѫ би­ли мно­го ха­рак­тер­ни за бъл­гар­ско­то пис­мо въ про­дъл­же­ние на поч­ти пет­на­де­сеть вѣ­ка – ка­то го­лѣ­ма­та но­сов­ка, ка­то ята, ка­то еро­ве­тѣ въ кра­ес­ло­вие и т.н. Връ­ща­не­то на тѣ­зи бук­ви всѫщ­ность оз­на­ча­ва по­ве­че вни­ма­ние къмъ ези­ка и къмъ пис­мо­то, вглеж­да­не въ ети­мо­ло­ги­я­та на ду­ми­тѣ, въ тѣх­на­та струк­ту­ра, въ връз­ка­та по­меж­ду имъ, и сло­во­об­ра­зу­ва­тел­на, и се­ман­тич­на. За насъ то­ва бѣ­ше нѣ­що не­об­хо­ди­мо и си пра­вѣх­ме илю­зи­и­тѣ, че то мо­же да бѫ­де при­е­то. За­то­ва съ ле­ка рѫ­ка и съ от­во­ре­ни обя­тия прѣд­ло­жих­ме най-нап­рѣдъ да го опи­та­ме въ из­да­ни­я­та на дър­жав­ни­тѣ ор­га­ни, най-ве­че на „Дър­жа­венъ вѣс­тникъ“, пос­та­нов­ле­ни­я­та на Ми­нис­тер­ски съ­вѣтъ и т.н., но не и въ ежед­нев­ни­тѣ тек­сто­ве. Прос­то рѣ­ших­ме да опи­та­ме и да ви­димъ какъ ще се въз­при­е­ме. За жа­лость, то­зи за­ко­ноп­ро­ектъ та­ка и не влѣ­зе въ за­ла. Прѣд­ста­вя­те си как­во бѣ­ше врѣ­ме­то въ на­ча­ло­то на 90-тѣ го­ди­ни, мно­го бур­ни въ по­ли­ти­чес­ко от­но­ше­ние врѣ­ме­на, и пра­во­пи­сътъ не бѣ­ше отъ зло­бод­нев­ни­тѣ те­ми, за жа­лость. А би трѣб­ва­ло да бѫ­де, за­що­то до­се­га бе­ремъ пло­до­ве­тѣ на прѣ­неб­рѣг­ва­не­то имен­но на та­зи гра­мот­ность на бъл­га­ри­на, ко­я­то е часть и отъ на­ше­то кул­тур­но нас­лѣд­ство. Пис­ме­ность­та е мо­же би най-го­лѣ­ми­ятъ при­носъ на Бъл­га­рия въ кул­ту­ра­та на Ев­ро­па, за­що­то имен­но чрѣзъ нея, съ но­сов­ки­тѣ си, съ ята, съ еро­ве­тѣ, ние ус­пѣ­ва­ме да хрис­ти­я­ни­зи­ра­ме цѣ­ла Юж­на и Из­точ­на Ев­ро­па. Всич­ки сла­вян­ски на­ро­ди, вклю­чи­тел­но и та­ки­ва на­ро­ди, ко­и­то не сѫ съ сла­вян­ски ко­ре­ни, ка­то вла­си и мол­дов­ци, въз­при­е­матъ сѫ­щия то­зи езикъ, съз­да­денъ отъ све­ти­тѣ бра­тя, но по­лу­чилъ раз­ви­тие въ Бъл­га­рия, ро­дилъ се на прак­ти­ка на бъл­гар­ска поч­ва, ка­то свой кни­жо­венъ и све­щенъ езикъ. А ние съ мно­го ле­ка рѫ­ка сме се от­ка­за­ли отъ то­ва нас­лѣд­ство и про­дъл­жа­ва­ме да се от­каз­ва­ме, до­ка­то въ мо­мен­та дру­ги сла­вян­ски на­ро­ди за­поч­ватъ да се иден­ти­фи­ци­ратъ съ гла­го­ли­ца­та, съ ки­ри­ли­ца­та, и по­доб­ни. Отъ всич­ко то­ва на менъ лич­но ми е бол­но. Мис­ля, че по тѣ­зи въп­ро­си трѣб­ва да се го­во­ри и да се го­во­ри имен­но въ Бъл­га­рия, за­що­то на­пос­лѣ­дъкъ си да­вамъ смѣт­ка, че мно­го мал­ко хо­ра, до­ри об­ра­зо­ва­ни, осъз­на­ватъ въ как­во се със­тои ве­ли­чи­е­то на дѣ­ло­то на Све­ти­тѣ бра­тя. До­ри мо­и­тѣ сту­ден­ти каз­ватъ: „Ами как­во тол­ко­ва, нап­ра­ви­ли аз­бу­ка­та и поч­на­ли да пи­шатъ”. Ко­е­то е то­тал­но не­раз­би­ра­не, за­що­то да прѣ­вър­нешъ единъ вар­вар­ски езикъ, кой­то нѣ­ма кни­жов­на тра­ди­ция, въ единъ съ­вър­шенъ ин­стру­ментъ, кой­то да прѣ­да­ва най-ви­со­ки­тѣ смис­ли при­сѫ­щи на ви­зан­тийс­ка­та книж­ни­на, и най-ве­че, той да бѫ­де прѣд­наз­на­ченъ да раз­прос­тра­ня­ва Бо­жи­е­то сло­во срѣдъ на­ро­ди­тѣ, то­ва на­ис­ти­на е единъ стра­хо­тенъ под­вигъ, за­що­то ос­вѣнъ бук­ви то­зи езикъ изис­ква и спе­ци­а­ли­зи­ра­на тер­ми­но­ло­гич­на лек­си­ка, ко­я­то не е сѫ­щес­тву­ва­ла.

Б.О.: А въ как­во се със­то­е­ше Ва­ши­ятъ пра­во­пи­сенъ про­ектъ?

А.-М.Т.: Той до го­лѣ­ма сте­пень пов­та­ря Дри­нов­ския пра­во­писъ. Въз­ста­но­вя­ва се го­лѣ­ма­та но­сов­ка на ети­мо­ло­гич­но­то си мѣс­то въ ко­ре­ни­тѣ на ду­ми­тѣ, но и въ окон­ча­ни­я­та на гла­го­ли­тѣ, кѫ­дѣ­то мо­же да се срещ­не йо­ту­ва­на го­лѣ­ма но­сов­ка, ако съг­лас­на­та прѣдъ окон­ча­ни­е­то е ме­ка, как­то въ ду­ми­тѣ хо­дѭтъ, ле­тѭтъ; въз­ста­но­вя­ва се ѣ не точ­но на ети­мо­ло­гич­но­то си мѣс­то, но тамъ кѫ­дѣ­то го­во­ре­щи­тѣ мо­гатъ да про­вѣ­рятъ чрѣзъ соб­стве­но­то си про­из­но­ше­ние, т. е. кѫ­дѣ­то има­ме про­мѣн­ли­во я, ка­то бѣлъ – бѣ­ли, цѣлъ – цѣ­ли; въз­ста­но­вя­ватъ се кра­ес­лов­ни­тѣ еро­ве, съ еръ ма­лъкъ ка­то знакъ за ме­кость, ко­я­то се въз­ста­но­вя­ва при чле­ну­ва­не име­на­та отъ м.р., сѫ­що та­ка, ако ду­ма­та е отъ жен­ски родъ, т. е. при сѫ­щес­тви­тел­ни отъ ти­па на кръвь, плъть, ра­дость. Въ всич­ки ос­та­на­ли слу­чаи се въз­ста­но­вя­ва го­лѣ­ми­ятъ еръ. Чле­ну­ва­не­то ста­ва съ при­ба­вя­не на –тъ, ако е пъл­ни­ятъ членъ за мѫж­ки родъ, за­паз­ва се и прѣдъ чле­на въ жен­ски родъ, кръвь­та, кѫ­дѣ­то се из­пис­ва ма­лъкъ еръ. То­ва, ко­е­то прѣд­ло­жих­ме бѣ­ха лес­ни за ус­во­я­ва­не пра­ви­ла, ко­и­то изис­кватъ мал­ко по­ве­че ста­ра­ние при за­у­ча­ва­не­то и при­ла­га­не­то си.

Б.О.: И всѫщ­ность по­ве­че поз­на­ва­не на род­на­та гра­ма­ти­ка и ней­ни­тѣ ка­те­го­рии?

А.-М.Т.: Да, и вглеж­да­не въ ети­мо­ло­ги­я­та на ду­ми­тѣ, и въ тѣх­на­та се­ман­ти­ка. Упот­рѣ­ба­та на ѫ и на ѣ оз­на­ча­ва пог­ледъ къмъ ети­мо­ло­ги­я­та на ду­ми­тѣ, ко­е­то поз­во­ля­ва да се нап­ра­вятъ раз­лич­ни връз­ки, отъ по-лю­бо­пит­ни­тѣ умо­ве, а тък­мо то­ва е цѣль­та на цѣ­ло­то об­ра­зо­ва­ние: то трѣб­ва да прѣ­диз­вик­ва лю­бо­пис­тво­то на уче­щи­тѣ, да ги ка­ра да се за­мис­лятъ и да от­кри­ватъ но­ви за тѣхъ нѣ­ща и надъ по­лу­че­но­то зна­ние да тру­патъ дру­го зна­ние, ко­е­то тѣ са­ми­тѣ мо­гатъ да при­до­би­ятъ.

Б.О.: Въ по­ве­че­то за­пад­ни стра­ни се прѣ­по­да­ва ла­тин­ски езикъ въ всич­ки срѣд­ни учи­ли­ща. Въ Фран­ция ла­тин­ски езикъ мо­же да се изу­ча­ва отъ шес­ти класъ на­го­рѣ, ка­то чес­то прѣ­по­да­ва­те­ли­тѣ сѫ учи­те­ли по френ­ски или по ис­то­рия. Смѣ­та­те ли, че въ Бъл­га­рия би би­ло по­лез­но да се въ­ве­де единъ СИП по ста­ро­бъл­гар­ски езикъ?

А.-М.Т.: Да, мис­ля, че би би­ло по­лез­но. Въ Цар­ска Бъл­га­рия до из­вѣс­тно врѣ­ме се е училъ ста­ро­бъл­гар­ски езикъ въ гим­на­зи­ал­ния курсъ, пос­лѣ той, все по цар­ско врѣ­ме, е за­мѣ­ненъ съ рус­ки. Той е мно­го бли­зъкъ до ста­ро­бъл­гар­ския, за­що­то съв­рѣ­мен­ни­ятъ рус­ки се раж­да отъ цър­ков­нос­ла­вян­ския, кой­то е ста­ро­бъл­гар­ски, са­мо че съ по­русèна фо­не­ти­ка и по­русèнъ пра­во­писъ. Днесъ и рус­ки­ятъ не се учи въ срѣд­но­то учи­ли­ще, мла­ди­тѣ хо­ра сѫ въз­прѣ­пят­ства­ни да стиг­натъ до нѣ­как­ви из­во­ди за ис­то­ри­я­та на ду­ма­та, ако слу­чай­но ги ин­те­ре­су­ва. Тѣ нѣ­матъ не­об­хо­ди­ми­тѣ зна­ния, трѣб­ва имъ по­не още единъ сла­вян­ски езикъ, или ста­ро­бъл­гар­ски... Азъ съмъ единъ отъ ос­но­ва­те­ли­тѣ на кла­си­чес­ка­та гим­на­зия въ Со­фия. Прѣзъ 1979 г. за­ед­но съ ед­на моя скѫ­па при­я­тел­ка, Жив­ка Ико­но­мо­ва, бѣх­ме пър­ви­тѣ учи­те­ли по ста­ро­бъл­гар­ски езикъ и ав­то­ри на учеб­ни­ци­тѣ по ста­ро­бъл­гар­ски, ко­и­то и до день дне­шенъ се из­пол­зватъ отъ уче­ни­ци­тѣ на та­зи гим­на­зия. Са­мо че съ пър­ви­тѣ ви­пус­ки прѣ­ди че­ти­ри­де­сеть го­ди­ни ние ус­пѣ­вах­ме да изу­чимъ поч­ти и три­тѣ то­ма, а се­га, съ пос­лѣд­ни­тѣ ви­пус­ки, сти­гатъ до срѣ­да­та на вто­рия учеб­никъ. То­га­ва то­ку-що бѣхъ за­вър­ши­ла и за­поч­вахъ ка­ри­е­ра­та си на прѣ­по­да­ва­тель въ гим­на­зи­я­та и въ Уни­вер­си­те­та, и оче­вид­но съмъ би­ла мно­го ам­би­ци­оз­на, та­ка си да­вамъ смѣт­ка отъ ви­со­та­та на из­ми­на­ли­тѣ го­ди­ни, би­ла съмъ прѣ­ка­ле­но взис­ка­тел­на и съмъ ис­ка­ла да на­тъп­ча въ гла­ви­тѣ на уче­ни­ци­тѣ отъ кла­си­чес­ка­та гим­на­зия по­ве­че­то отъ нѣ­ща­та, ко­и­то съмъ зна­е­ла то­га­ва... Но въп­рѣ­ки всич­ко, не мо­га да не обър­на вни­ма­ние, че съв­рѣ­мен­ни­тѣ въз­пи­та­ни­ци на гим­на­зи­я­та мно­го по-бав­но и по-труд­но въз­при­е­матъ... Още то­га­ва мно­го ми се ис­ка­ше да има и дру­ги учи­ли­ща, въ ко­и­то да се учи ста­ро­бъл­гар­ски езикъ.

Б.О.: Как­во е от­но­ше­ни­е­то днесъ къмъ тек­сто­ве­тѣ, на­пи­са­ни по „ста­рия“ пра­во­писъ?

А.-М.Т.: Не мис­ля, че нѣ­кой има проб­ле­ми да раз­чи­та тек­сто­ве­тѣ, ако ис­ка. Ма­каръ че лич­но азъ имамъ поз­на­ти и близ­ки при­я­те­ли, ко­и­то каз­ватъ, че не че­татъ кни­ги отъ прѣ­ди 1945 г., за­що­то би­ли на­пи­са­ни на ста­ро­бъл­гар­ски. Дос­та за­бав­но... Мис­ля, че всѣ­ки, кой­то ис­ка да про­че­те кни­га, ко­я­то не е из­да­ва­на слѣдъ 1945 г., съв­сѣмъ спо­кой­но мо­же да раз­бе­ре кое как­во оз­на­ча­ва... Спом­нямъ си, че бѣхъ се­демь-осем­го­диш­на, ко­га­то мо­ятъ дѣ­до ми обяс­ни, че то­ва е сѫ­що та­ко­ва ъ, а то­ва е ту я, ту е, и не съмъ има­ла ни­как­ви проб­ле­ми.

Б.О.: На­ше­то из­да­ние, ко­е­то из­пол­зва т. нар. Иван­чев­ски пра­во­писъ отъ 1899 г., е пос­рѣ­ща­но отъ нѣ­кои хо­ра съ нас­мѣш­ка. А въ сѫ­що­то врѣ­ме за­бѣ­лѣз­ва­ме все по­ве­че на­и­ме­но­ва­ния на мар­ки, въ ко­и­то се из­пол­зватъ кра­ес­лов­ни еро­ве. Как­во по­каз­ва то­ва по­вър­хнос­тно от­но­ше­ние къмъ „ста­рия“ пра­во­писъ?

А.-М.Т.: По­каз­ва не­се­ри­оз­но от­но­ше­ние на по­ли­ти­ка­та въ об­ра­зо­ва­ни­е­то къмъ бъл­гар­ския пра­во­писъ и къмъ бъл­гар­ския езикъ. Прѣ­ди мо­же би де­се­ти­на го­ди­ни или мал­ко по­ве­че, Ми­нис­тер­ство­то на об­ра­зо­ва­ни­е­то и на­у­ка­та да­же бѣ­ше рѣ­ши­ло да от­мѣ­ни стан­дар­та за фун­кци­о­нал­но вла­дѣ­е­не на бъл­гар­ски езикъ, ка­то та­зи идея по­чи­ва­ше на сѫ­що­то раз­би­ра­не, спо­редъ ко­е­то пра­во­пи­сътъ трѣб­ва да е простъ – слѣдъ ка­то бъл­гар­ски­ятъ езикъ ти е май­чинъ, ти си го зна­ешъ тоя езикъ. Трѣб­ва­ше съ мои ко­ле­ги да нап­ра­вимъ ед­на мощ­на под­пис­ка въ Ин­тер­нетъ, за да спремъ то­ва рѣ­ше­ние. Се­га не знамъ да­ли въ но­вия за­конъ е ос­та­налъ тек­стътъ, но как­во ако е ос­та­налъ, слѣдъ ка­то ре­зул­та­ти­тѣ отъ PISA не сѫ бла­гоп­ри­ят­ни и всѣ­ка го­ди­на, ко­га­то из­лѣ­затъ, ние си по­сип­ва­ме гла­ва­та съ пе­пель и каз­ва­ме: „А-а, как­во ста­ва?!” Ста­ва то­ва, ко­е­то сме по­сѣ­ли. Ние бе­ремъ пло­до­ве­тѣ на соб­стве­но­то си не­хайс­тво по от­но­ше­ние на ед­но та­ко­ва важ­но нѣ­що, как­во­то е фун­кци­о­нал­на­та гра­мот­ность. Си­ту­а­ци­я­та се отеж­ня­ва отъ фак­та, че въ мо­мен­та ин­фор­ма­ци­я­та плу­ва нав­сѣ­кѫ­дѣ, дос­тѫп­на е съ единъ кликъ и е мно­го при­мам­ли­во, осо­бе­но за мла­ди­тѣ хо­ра, да смѣ­татъ, че то­ва ко­е­то плу­ва сво­бод­но и е тол­ко­ва дос­тѫп­но, е ис­тин­ско­то зна­ние, ко­е­то мо­гатъ да по­лу­чатъ въ всѣ­ки единъ мо­ментъ, сти­га са­мо да по­ис­катъ. Но всѫщ­ность не е та­ка. Гу­би се кри­тич­но­то мис­ле­не, ко­е­то ни­кой не прѣ­по­да­ва въ учи­ли­ще, сѣ­кашъ не ос­та­ва врѣ­ме за то­ва. Наб­лю­да­ва се и другъ сѫ­що та­ка мно­го неб­ла­гоп­ри­я­тенъ, спо­редъ ме­не, ук­лонъ въ бъл­гар­ска­та об­ра­зо­ва­тел­на по­ли­ти­ка: дѣ­ца­та ве­че отъ пър­ви-вто­ри класъ за­поч­ватъ да учатъ гра­ма­ти­ка и фо­не­ти­ка. То­ва е па­губ­но за тѣх­но­то по-на­та­тъш­но раз­ви­тие, тъй ка­то имъ се за­да­ватъ тер­ми­но­ло­гия и так­со­но­мия съ аб­страк­тни по­ня­тия, въ мо­ментъ, въ кой­то тѣ още не сѫ ус­во­и­ли своя ро­денъ езикъ въ дос­та­тъч­на сте­пень, за да раз­бе­ратъ тѣ­зи аб­страк­ции и до как­во во­дятъ и за как­во слу­жатъ тѣ. Дѣ­ца­та прос­то на­и­зус­тя­ватъ, са­мо и са­мо да ми­натъ и да от­го­во­рятъ на въп­ро­си­тѣ на учи­те­ли­тѣ си. Ре­зул­та­тътъ е, че трай­но нам­раз­ватъ гра­ма­ти­ка­та и фо­не­ти­ка­та, до края на дни­тѣ си. Вмѣс­то тѣ да се учатъ да че­татъ, да пи­шатъ, да про­из­веж­датъ текстъ, ние ги ка­ра­ме да на­у­чатъ, че има­ло прѣд­ни глас­ни, зад­ни глас­ни, кои съг­лас­ни сѫ со­нор­ни и т. н. То­ва е врѣд­но на то­зи етапъ отъ раз­ви­ти­е­то имъ. Виж­дамъ и при сту­ден­ти­тѣ си, ко­и­то ве­че сѫ по­от­рас­на­ли, а не зна­ятъ как­во сѫ со­нор­ни съг­лас­ни и не ис­катъ да зна­ятъ, ма­каръ че сѫ фи­ло­ло­зи... Виж­дамъ то­ва и съ вну­ци­тѣ си, ко­и­то ми­на­ха прѣзъ та­зи стър­га да се учи гра­ма­ти­ка. Нор­мал­но е тя да се прѣ­по­да­ва въ гим­на­зи­я­та, ко­га­то ве­че си дос­та­тъч­но зрѣлъ, имашъ дос­та­тъч­но нат­ру­панъ рѣч­ни­ковъ за­пасъ, имашъ умѣ­ния фун­кци­о­нал­но да си слу­жишъ съ своя езикъ въ раз­лич­ни си­ту­а­ции, нѣ­кои отъ насъ ве­че сѫ по­у­чи­ли нѣ­ка­къвъ чуждъ езикъ, ко­е­то улес­ня­ва. То­га­ва е врѣ­ме­то да се учи гра­ма­ти­ка.

Б.О.: Не се ли по­лу­ча­ва единъ па­ра­доксъ – бъл­гар­ски­тѣ уче­ни­ци вла­дѣ­ятъ по-доб­рѣ гра­ма­тич­ни­тѣ ка­те­го­рии на ан­глийс­кия езикъ, а не раз­би­ратъ ви­да на бъл­гар­ския гла­голъ?

А.-М.Т.: Той е труд­но нѣ­що, по прин­ципъ, но проб­лемъ все пакъ има. Нас­ко­ро де­ка­нътъ на моя фа­кул­тетъ, доц. Бой­ко Пен­чевъ, кой­то е и пи­са­тель, и пуб­ли­цистъ, ми ка­за: „Зна­ешъ ли, мо­ятъ синъ пи­ше по-доб­рѣ на ан­глийс­ки, от­кол­ко­то на бъл­гар­ски”. Си­нътъ му учи въ ма­те­ма­ти­чес­ка гим­на­зия. Зна­чи до­тамъ сме я до­ка­ра­ли. За­що­то нѣ­ма какъ да на­у­чишъ ан­глийс­ки безъ гра­ма­ти­ка, а пъкъ бъл­гар­ския на­ли си го зна­ешъ.

Б.О.: На как­во се дъл­жи ло­ши­ятъ бъл­гар­ски въ съв­рѣ­мен­ни­тѣ жур­на­лис­ти­чес­ки тек­сто­ве?

А.-М.Т.: Ло­шо­то поз­на­ва­не на бъл­гар­ския езикъ, и въ час­тность ло­ши­ятъ бъл­гар­ски езикъ въ ме­ди­и­тѣ, сѫ свър­за­ни съ то­ва, че за да мо­жешъ да прѣ­веж­дашъ, за да мо­жешъ да пи­шешъ смис­ле­ни тек­сто­ве, трѣб­ва да си ов­ла­дѣлъ соб­стве­ния си езикъ. Да­же, ако си ов­ла­дѣлъ соб­стве­ния си езикъ, нѣ­как­ви праз­но­ти въ зна­е­не­то на чуж­дия езикъ нѣ­ма да сѫ ти кой знае как­ви прѣч­ки, ти бър­зо мо­жешъ да ги по­пъл­нишъ и да прѣ­веж­дашъ доб­рѣ. Азъ жи­вѣя отъ по­ве­че отъ 40 го­ди­ни съ прѣ­во­дачъ и имамъ мно­го при­я­те­ли прѣ­во­да­чи, но поз­на­вамъ и хо­ра, ко­и­то прѣк­рас­но зна­ятъ нѣ­ка­къвъ чуждъ езикъ, а не сѫ спо­соб­ни да нап­ра­вятъ единъ смис­ленъ прѣ­водъ. За­що? За­що­то бъл­гар­ски­ятъ имъ ку­ца, ку­ца имъ усѣ­тътъ къмъ ези­ка. А той се при­до­би­ва съ мно­го уп­раж­не­ния, тре­ни­ров­ки, и то тре­ни­ров­ки да го упот­рѣ­бя­вашъ, а не да го опис­вашъ въ гра­ма­ти­чес­ки ка­те­го­рии.

Б.О.: Спо­редъ Васъ, би ли би­ло по­лез­но кла­си­чес­ки бъл­гар­ски про­из­ве­де­ния да бѫ­датъ прѣ­из­да­де­ни днесъ въ ори­ги­нал­ния си пра­во­писъ.

А.-М.Т.: Да, азъ бихъ се рад­ва­ла. Прѣ­ве­до­ха се­га „Подъ иго­то“ и ста­на стра­хо­тенъ скан­далъ. За ме­не най-ужас­но­то въ то­зи прѣ­водъ бѣ­ше слѣд­но­то: че сѫ прѣ­ве­де­ни ду­ми, ко­и­то всѣ­ко нор­мал­но дѣ­те и всѣ­ки нор­ма­ленъ чо­вѣкъ, безъ да знае кон­крет­но­то имъ зна­че­ние, мо­же да раз­поз­нае и да из­ве­де сми­съ­ла имъ отъ кон­тек­ста. Ежед­нев­на­та ни прак­ти­ка неп­рѣ­кѫс­на­то ни сблъс­ква съ та­ки­ва ду­ми: не сме срѣ­ща­ли та­зи ду­ма, но кон­тек­стътъ обик­но­ве­но е дос­та­тъ­ченъ, за да я раз­бе­ремъ. За­що трѣб­ва да прѣ­веж­дашъ „ята­ганъ“ слѣдъ ка­то е яс­но, че съ ята­га­на се ко­ли? Оче­вид­но е нѣ­ка­къвъ видъ хлад­но орѫ­жие. Под­хо­дътъ на въп­рос­но­то из­да­ние уби­ва имен­но то­ва ези­ко­во чув­ство, ко­е­то е мно­го кре­а­тив­но и ко­е­то е за­ло­же­но у всѣ­ки единъ но­си­тель на ези­ка. Бла­го­да­ре­ние на не­го ние се на­у­ча­ва­ме да го­во­римъ. Ни­кой не ид­ва съ рѣч­никъ да ни обяс­ня­ва как­во каз­ватъ май­ка и тат­ко, ко­га­то се учимъ да го­во­римъ. Фак­ти­чес­ки ние ги слу­ша­ме и отъ то­ва, ко­е­то чу­ва­ме и виж­да­ме, ус­пѣ­ва­ме да иден­ти­фи­ци­ра­ме ду­ми­тѣ и да из­ва­димъ тѣх­ни­тѣ зна­че­ния. Прѣ­во­дътъ на „Подъ иго­то“ всѫщ­ность уби­ва то­ва ези­ко­во чув­ство, не му да­ва въз­мож­ность да се раз­вие. Все ед­но хай­де ние всич­ки да ядемъ ед­на та­ка­ва смлѣ­на хра­на, сдъв­ка­на, безъ вкусъ, безъ ни­що, ко­я­то не на­сър­дча­ва кре­а­тив­ность­та, не на­сър­дча­ва лю­боз­на­тел­ность­та, не раз­ви­ва сѣ­ти­ва­та ти. Усѣ­тътъ за ези­ка е ед­на отъ мно­го важ­ни­тѣ спо­соб­нос­ти на чо­вѣ­ка и той трѣб­ва да бѫ­де раз­ви­ванъ.

Б.О.: Раз­ка­же­те за шриф­то­ве­тѣ, ко­и­то раз­ра­бо­тих­те за нуж­ди­тѣ на ди­ги­та­ли­зи­ра­не­то на срѣд­но­вѣ­ков­ни бъл­гар­ски тек­сто­ве въ рам­ки­те на пор­та­ла Cyrillomethodiana.

А.-М.Т.: На насъ ни трѣб­ва­ше шрифтъ, кой­то да е по стан­дар­та Unicode и да е съ мно­го бо­га­та но­мен­кла­ту­ра, въ сми­сълъ да има всич­ки бук­ви съ тѣх­ни­тѣ гра­фич­ни ва­ри­ан­ти, но и съ въз­мож­ность­та за ди­ак­ри­ти­ка, за­що­то срѣд­но­вѣ­ков­ни­тѣ рѫ­ко­пи­си, осо­бе­но тѣ­зи отъ XIV-XV в. на­та­тъкъ съ­дър­жатъ страш­но мно­го ди­ак­ри­ти­ки и тѣ сѫ зна­че­щи: уда­ре­ния, при­ди­ха­ния, раз­ни дру­ги зна­ци плюсъ прѣ­пи­на­тел­ни зна­ци... Ед­но отъ пър­ви­тѣ нѣ­ща, прѣ­ди да за­поч­немъ да пра­вимъ цѣ­лия то­зи кор­пусъ и да прѣд­при­е­мемъ се­ри­оз­ни из­да­ния на срѣд­но­вѣ­ков­ни бъл­гар­ски па­мет­ни­ци, ко­и­то не сѫ би­ли из­да­ва­ни, бѣ­ше да нап­ра­вимъ единъ та­къвъ шрифтъ, за­ед­но съ кон­вер­торъ, кой­то ни поз­во­ли по-ра­но наб­ра­ни тек­сто­ве съ ста­ро­бъл­гар­ски шриф­то­ве да ги обър­немъ вед­на­га на но­вия шрифтъ по меж­ду­на­ро­денъ стан­дартъ, ко­е­то да поз­во­ли поз­на­та­тъш­на­та имъ об­ра­бот­ка. Се­га ве­че има­ме три шриф­та, еди­ни­ятъ е Cyrillica Bulgarian 10U, вто­ри­ятъ – Cyrillica Ochrid 10U, тре­ти­ятъ – Cyrillica Old Style 10U, съ раз­ли­ченъ ди­зайнъ сѫ, и ние ги раз­да­ва­ме без­плат­но, как­то и кон­вер­то­ра. Азъ лич­но съмъ ги по­да­ри­ла на мно­го из­да­тел­ства и спи­са­ния у насъ и въ чуж­би­на, ка­то Brepols и Oxford University Press. Ние мно­го ус­пѣш­но раз­прос­тра­них­ме тѣ­зи шриф­то­ве изъ цѣ­ла Ев­ро­па, да­же ед­ни не­поз­на­ти за менъ ко­ле­ги отъ Фран­ция нап­ра­ви­ха блогъ за насъ. Ока­за се, че на­ши­тѣ шриф­то­ве пър­во сѫ на­ис­ти­на съ най-бо­гатъ на­боръ бук­ви и зна­ци, ко­е­то е мно­го важ­но, и вто­ро, би­дей­ки Unicode, тѣ вър­вятъ страш­но доб­рѣ подъ всѣ­как­ви из­да­тел­ски прог­ра­ми. Проб­ле­мътъ съ прѣ­диш­ни­тѣ бѣ­ше, че ко­га­то се включ­ва­ха въ из­да­тел­ски­тѣ плат­фор­ми, часть отъ бук­ви­тѣ прос­то из­чез­ва­ха, за­ра­ди ко­ди­ра­не­то. Ве­че нѣ­ма­ме та­ки­ва проб­ле­ми. Раз­ра­бо­те­ни­тѣ шриф­то­ве пър­во бѣ­ха при­ло­же­ни въ нѣ­кои мои пи­са­ния и кни­ги. Из­да­дох­ме дос­та кни­ги по на­ши про­ек­ти, мис­ля, че къмъ мо­мен­та сѫ око­ло три­де­сеть. Шриф­то­ве­тѣ ни се из­пол­зватъ и отъ ко­ле­ги въ Сър­бия, въ Фран­ция, въ Че­хия... Чеш­ки­ятъ рѣч­никъ на ста­ро­бъл­гар­ския езикъ тръг­на по на­ши­тѣ стѫп­ки. Ста­ва въп­росъ за единъ го­лѣмъ трудъ, кой­то въ про­дъл­же­ние на пет­де­сеть го­ди­ни ко­ле­ги­тѣ въ Че­хия пра­ви­ха по стан­дар­тния, тра­ди­ци­о­ненъ на­чинъ, фи­шо­ве се об­ра­бот­ватъ и т. н. Ние ди­ги­та­ли­зи­рах­ме ста­ро­бъл­гар­ския рѣч­никъ на БАН и тѣ рѣ­ши­ха да ди­ги­та­ли­зи­ратъ чеш­кия рѣч­никъ, ка­то си пос­лу­жи­ха съ на­ши­тѣ шриф­то­ве, за­що­то сѫ доб­ри.

Б.О.: То­ва, ко­е­то ни ин­те­ре­су­ва въ на­ше­то из­да­ние, е из­пол­зва­не­то на то­зи пра­во­писъ за ак­ту­ал­ни тек­сто­ве. Вие бих­те ли из­да­ли свой на­у­ченъ трудъ, въ кой­то но­во­бъл­гар­ска­та часть из­пол­зва ис­то­ри­чес­ки пра­во­писъ, съ ѣ, съ ѫ, съ кра­ес­лов­ни еро­ве?

А.-М.Т.: Не съмъ се за­мис­ля­ла за то­ва. Азъ пог­лед­нахъ Ва­шия сайтъ и ви­дѣхъ нѣ­кол­ко ак­ту­ал­ни тек­ста... мо­же би си стру­ва да опи­та­ме? Не виж­дамъ прѣч­ка и Ин­тер­нетъ го поз­во­ля­ва. Другъ въп­росъ е, че ко­га­то чо­вѣкъ се за­ни­ма­ва съ на­у­ка, трѣб­ва да се съ­об­ра­зя­ва съ изис­ква­ни­я­та на из­да­ни­я­та, въ ко­и­то пуб­ли­ку­ва. Но иде­я­та не е ло­ша.