БЪЛГАРСКИ ОСВѢДОМИТЕЛЬ

Новини отъ България. Издание съ мнѣние.

31 августъ 2020 | година 2, брой 7

Пѫтуване по врѣме на епидемия

Чете се за 5 минути

Въ срѣдата на мартъ ми се наложи да пѫтувамъ отъ Германия. Какъ стоятъ нѣщата тамъ и по летищата ще научите отъ краткия ми разказъ.

На 17 мартъ та­зи го­ди­на ми се на­ло­жи да прѣд­при­е­ма пѫ­ту­ва­не отъ Гер­ма­ния до Бъл­га­рия, съ всич­ки­тѣ ус­лов­нос­ти и стран­нос­ти, ко­и­то го прид­ру­жа­ватъ. Въ ус­ло­ви­я­та на свѣ­тов­на пан­де­мия, прѣд­ла­гамъ своя раз­казъ отъ пър­во ли­це за об­ста­нов­ка­та въ та­зи за­пад­на стра­на и по пѫ­тя къмъ ка­ран­ти­на­та въ Бъл­га­рия.

СИ­ТУ­А­ЦИ­Я­ТА ВЪ ГЕР­МА­НИЯ

Прѣ­ди да за­ми­на на 17 мартъ, въ Гер­ма­ния офи­ци­ал­ни ог­ра­ни­че­ния на дви­же­ни­е­то на граж­да­ни­тѣ не бѣ­ха на­ло­же­ни, ма­каръ со­ци­ал­на­та дис­тан­ция да бѣ­ше ве­че опо­вѣс­те­на ка­то глав­на мѣр­ка за спра­вя­не съ за­ра­за­та. Още сед­ми­ца по-ра­но де­зин­фек­тан­ти и са­пу­ни бѣ­ха свър­ши­ли по го­лѣ­ми­тѣ су­пер­мар­ке­ти, но въ мал­ки­тѣ квар­тал­ни ма­га­зин­че­та про­дъл­жа­ва­ше да има всич­ко не­об­хо­ди­мо. Въ Бре­менъ, нѣм­ци­тѣ край менъ при­е­ма­ха цѣ­ло­то нѣ­що из­клю­чи­тел­но спо­кой­но. Прѣ­ди де­ня на за­ми­на­ва­не­то си не ви­дѣхъ чо­вѣкъ съ мас­ка. До пос­лѣд­ния мо­ментъ съ­сѣ­ди­тѣ ми, хо­ра на въз­расть, обяс­ня­ва­ха, че, ако ни­кой не имъ от­мѣ­ни пѫ­те­шес­тви­е­то въ на­ча­ло­то на ап­рилъ мѣ­сецъ, тѣ ще го осѫ­щес­твятъ и ще си по­сѣ­тятъ юж­ни­тѣ стра­ни как­то всѣ­ка го­ди­на.

Ис­тин­ска­та раз­ли­ка съ Гер­ма­ния от­прѣ­ди мѣ­сецъ чо­вѣкъ оба­че виж­да, ко­га­то по­е­ме по пѫ­тя към ле­ти­ще­то. Вла­ко­ве­тѣ, оби­чай­но пъл­ни, про­дъл­жа­ватъ съ сѫ­ща­та чес­то­та, но ве­че во­зятъ по нѣ­кол­ко пѫт­ни­ци. Нѣ­ма кой да про­вѣ­ря­ва би­ле­ти­тѣ, съв­сѣмъ ре­ал­но чо­вѣкъ мо­же да оти­де до другъ градъ безъ да се приб­ли­жи на по-мал­ко отъ два мет­ра отъ нѣ­ко­го. Всич­ки ма­га­зи­ни по га­ри­тѣ про­дъл­жа­ва­ха да ра­бо­тятъ. Ле­ти­ще­то въ Хам­бургъ, ед­но от го­лѣ­ми­тѣ ев­ро­пейс­ки ле­ти­ща, бѣ­ше по­луп­раз­но. Часть­та съ рес­то­ран­ти­тѣ – зат­во­ре­на съ лен­та. На всѣ­ки ѫгълъ стър­чи чо­вѣкъ отъ ох­ра­на­та съ мас­ка, го­товъ да ти обяс­ни как­во и какъ да пра­вишъ. По­ло­ви­на­та по­ле­ти - от­мѣ­не­ни, мал­ка­та гру­па на­ши съ­на­род­ни­ци офор­мятъ ре­ха­ва опаш­ка прѣдъ ги­ше­то за чекъ-инъ, мно­го отъ тѣхъ сѫ съ мас­ки. Же­на при­тѣс­не­но го­во­ри по те­ле­фо­на съ нѣ­ко­го, „кой­то за­поч­нал да каш­ля та­зи сут­ринь“ и цѣ­ла­та опаш­ка слу­ша и тре­пе­ри. На про­вѣр­ка­та на ба­га­жи­тѣ нѣ­ма ни­как­ви хо­ра, пос­лѣ, при гей­то­ве­тѣ, без­мит­ни­тѣ ма­га­зи­ни сѫ зат­во­ре­ни и е пус­то.

ПО­ЛЕТЪ ПО ВРѢ­МЕ НА ЕПИ­ДЕ­МИЯ

Ето ни 41 ду­ши на бор­да на са­мо­летъ за 200, кой­то на всич­ко­то от­го­рѣ сно­щи е билъ въ Ис­па­ния. Стю­ар­де­си­тѣ сѫ съ мас­ки. Още с кач­ва­не­то ни обяс­ня­ватъ, че слѣдъ мал­ко ще се раз­да­датъ дек­ла­ра­ции, че под­ле­жимъ на ка­ран­ти­на, ко­и­то трѣб­ва да по­пъл­нимъ, за­що­то та­ко­ва е изис­ква­не­то въ Бъл­га­рия. Пър­во оба­че раз­да­ватъ спи­са­ния и мно­го хо­ра си взи­матъ, за менъ то­ва е на­пъл­но не­по­нят­но и мно­го опас­но. Ето ги и дек­ла­ра­ци­и­тѣ - всѫщ­ность дос­та ясенъ и пра­во­ли­не­енъ до­ку­ментъ. По­пъл­ватъ се име­на, мѣс­то въ са­мо­ле­та, ад­ресъ въ Ро­ди­на­та – пос­то­я­нен и врѣ­ме­ненъ, ако ка­ран­ти­на­та ще се ка­ра тамъ – как­то и ко­ор­ди­на­ти на чо­вѣкъ за връз­ка и на ли­чен лѣ­карь, безъ твър­дѣ мно­го из­лиш­ни дан­ни. На гър­ба има по­доб­на дек­ла­ра­ция, но на ан­глийс­ки, за­що­то все още се до­пус­катъ и чуж­ден­ци на те­ри­то­ри­я­та на Бъл­га­рия. Раз­ми­ренъ пѫт­никъ се опит­ва да вдиг­не скан­далъ на стю­ар­де­са­та, за­що­то не се смѣ­та длъ­женъ да по­пъл­ва дек­ла­ра­ци­я­та; тя ус­пѣ­ва да ута­ло­жи си­ту­а­ци­я­та, ка­то му съ­чув­ства и му обяс­ня­ва да си от­не­се при­тѣс­не­ни­я­та къмъ гра­нич­на по­ли­ция на ле­ти­ще­то. По­ле­тътъ ми­на­ва мно­го бър­зо и се при­зе­мя­ва­ме въ Со­фия 25 ми­ну­ти прѣ­ди раз­пи­са­ни­е­то.

Слѣд­ватъ пет­на­де­се­ти­на ми­ну­ти ча­ка­не въ са­мо­ле­та, за­що­то, обяс­ня­ватъ ни, се об­ра­бот­ва другъ по­летъ. Всич­ки­тѣ тѣ­зи хо­ра, оба­че, ко­и­то до­се­га си се­дѣ­ха пръс­на­ти на по 2-3 мет­ра изъ го­лѣ­мия са­мо­летъ, из­вед­нъжъ сѫ скуп­че­ни до двѣ­тѣ вра­ти. Нѣ­кой яв­но прѣ­цѣ­ня­ва, че то­ва не е доб­рѣ и ни пус­катъ въ ав­то­бу­си­тѣ, кѫ­дѣ­то има по­ве­че мѣс­то. Още пет­на­де­сеть ми­ну­ти и тамъ, слѣдъ ко­е­то ав­то­бу­сътъ ни за­кар­ва до го­лѣ­ма праз­на ча­кал­ня, кѫ­дѣ­то да си до­вър­шимъ го­лѣ­мо­то ча­ка­не. Другъ чет­върть часъ тамъ и най-нак­рая сме до­пус­на­ти да ми­немъ нап­рѣдъ. И та­зи опаш­ка е ре­ха­ва, до­ка­то док­то­ри съ ска­фан­дри ни мѣ­рятъ тем­пе­ра­ту­ра­та съ тер­мо­ме­търъ, кой­то прос­то се доб­ли­жа­ва до че­ло­то, и съ­би­ратъ дек­ла­ра­ци­и­тѣ. Ис­ка ми се да зная как­во се случ­ва ако нѣ­кой все пакъ има ви­со­ка тем­пе­ра­ту­ра, но си­ту­а­ци­я­та не прѣд­по­ла­га да за­да­вамъ из­лиш­ни въп­ро­си. Про­во­ка­то­рътъ отъ са­мо­ле­та оба­че ус­пѣ­ва да за­фор­ми та­ка же­ла­ния си скан­далъ. Лѣ­кар­ка­та му от­го­ва­ря съ „Охъ, ако зна­ешъ отъ кол­ко ча­са сѣ­дя ту­ка да пра­вя то­ва, нѣ­мамъ нер­ви да се обяс­ня­вамъ съ та­ки­ва ка­то те­бе“ и всич­ко ес­ка­ли­ра. Азъ оба­че сѫ­що съмъ умо­ренъ и бър­защъ, и при­тѣс­нен и, тъй ка­то ве­че съмъ ми­налъ прѣзъ про­це­ду­ри­тѣ, пър­га­во се от­да­ле­ча­вамъ отъ раз­ра­зя­ва­ща­та се бу­ря. Ле­ко сва­ля­не на мас­ка­та за пас­пор­тна­та про­вѣр­ка и го­то­во, ве­че съмъ от­вѫдъ.

ПОДЪ КА­РАН­ТИ­НА

Двѣ сед­ми­ци до­ма­шенъ арестъ. До­бъръ при­я­тель но­си хра­на по­нѣ­ко­га. Прѣзъ пър­ви­тѣ дни се чув­ствашъ при­тѣс­не­но, за­що­то мо­же на­ис­ти­на да си лѣп­налъ ужас­на­та бо­лесть; пос­лѣ оба­че тѣ­зи при­тѣс­не­ния се ута­лож­ватъ мал­ко и за­поч­вашъ да се без­по­ко­ишъ по­ве­че за пра­ви­ла­та на ка­ран­ти­на­та. Имамъ ли пра­во да си по­рѫч­вамъ хра­на съ дос­тав­ка? Ни­кѫ­дѣ не пи­ше. Имамъ ли пра­во да до­пус­камъ вън­шни хо­ра вкѫ­щи? От­но­во ни­кѫ­дѣ не е на­пи­са­но. На 14-тия день вклю­чи­тел­но съ де­ня на прис­ти­га­не ли свър­шва или на слѣд­ва­щия? Нѣ­ма кой да ка­же. На де­ве­тия день по­лу­ча­вамъ обаж­да­не отъ по­ли­цай, кой­то ужъ е на моя ад­ресъ. Оказ­ва се оба­че, че той е на ули­ца­та съ име­то и но­ме­ра отъ врѣ­мен­ния ад­ресъ, но въ гра­да отъ пос­то­ян­ния, а тамъ нѣ­ма жи­ли­ща. Раз­би­ра­ме се, каз­вамъ му, че си спаз­вамъ всич­ко и си кро­ту­вамъ вкѫ­щи, той ми бла­го­да­ри. Отъ при­я­те­ли раз­би­рамъ, че тѣх­на­та про­вѣр­ка сѫ­що се случ­ва на грѣ­шенъ ад­ресъ, яв­но меж­ду док­то­ри­тѣ, дѣ­то съ­би­ратъ дек­ла­ра­ци­и­тѣ, и слу­жи­те­ли­тѣ на МВР, на­то­ва­ре­ни съ не­ле­ка­та за­да­ча да про­вѣ­ря­ватъ ка­ран­ти­ни­ра­ни­тѣ, се случ­ва нѣ­що, ко­е­то во­ди до обър­ква­не на ад­ре­си­тѣ. Ни­що, ос­та­ва ми още мал­ко. Още съв­сѣмъ мъ­нич­ко до за­вѣт­на­та сво­бо­да, сво­бо­да­та да оти­да, опа­ко­ванъ цѣ­лия и съ мас­ка, до ма­га­зи­на.