„ОФИ­ЦИ­А­ЛЕНЪ ПИС­МЕНЪ ЕЗИКЪ ВЪ РЕ­ПУБ­ЛИ­КА БЪЛ­ГА­РИЯ“

Крат­ка­та пра­во­пис­но-сѫ­деб­на са­га за­поч­ва на 14 юли 2020 г., ко­га­то Аген­ци­я­та по впис­ва­ни­я­та из­да­ва ука­за­ния до уч­рѣ­ди­те­ли­тѣ на сдру­же­ние „Тра­ди­ци­о­ненъ пра­во­писъ“, И. Бъз­лян­ковъ, П. Ми­хай­ловъ, П. Не­дѣ­левъ и Т. Чер­вен­ковъ, да прѣд­ста­вѭтъ ус­та­ва на ор­га­ни­за­ци­я­та си на „офи­ци­ал­ния пис­мен език в Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия“. Уч­рѣ­ди­те­ли­тѣ от­го­ва­рятъ съ ста­но­ви­ще, че За­ко­нътъ за тър­гов­ския ре­гис­търъ на­ла­га един­стве­но изис­ква­не за езикъ, но не и за пра­во­писъ и от­каз­ватъ да из­вър­шѫтъ про­мѣ­ня­та. Аген­ци­я­та по впис­ва­ни­я­та ре­а­ги­ра мъл­ни­е­нос­но и от­каз­ва на свой редъ ре­гис­тра­ция. Въ от­ка­за си, Аген­ци­я­та по­соч­ва, че: „Кни­жов­ни­ят език се ко­ди­фи­ци­ра чрез офи­ци­ал­ния реч­ник на бъл­гар­ския език. Фор­му­ли­ра­ни­те в не­го пра­ви­ла са за­дъл­жи­тел­ни за пис­ме­но­то об­щу­ва­не в пуб­лич­на­та сфе­ра.“ Ста­ва въп­росъ за дос­ло­венъ ци­татъ на уво­да на въп­рос­ния рѣч­никъ и за ед­но твър­де­ние безъ прав­но ос­но­ва­ние – пра­во­пис­ни­ятъ рѣч­ни­кътъ на БАН но­си ду­ма­та „офи­ци­а­ленъ“ въ заг­ла­ви­е­то си ед­ва отъ 2012 г. и не е часть отъ бъл­гар­ско­то за­ко­но­да­тел­ство. Лю­бо­пи­тенъ фактъ е, че въ от­ка­за си АВ из­пол­зва сло­во­съ­че­та­ни­е­то „7 (се­дем) дне­вен“, до­ка­то ци­ти­ра­ни­ятъ отъ са­ма­та нея „Офи­ци­а­лен реч­ник на бъл­гар­ския език“ съ­дър­жа един­стве­но „се­дем­дне­вен“...

ИМА ЛИ ПРАВ­НО ОП­РѢ­ДѢ­ЛЕ­НИЕ ЗА БЪЛ­ГАР­СКИ ЕЗИКЪ?

Съ­уч­рѣ­ди­те­ли­тѣ об­жал­ватъ от­ка­за, ка­то по­соч­ватъ от­но­во, че За­ко­нътъ за тър­гов­ския ре­гис­търъ не на­ла­га изис­ква­ния за пра­во­писъ, че са­ми­ятъ от­казъ на Аген­ци­я­та по впис­ва­ни­я­та не от­го­ва­ря на нор­ми­тѣ на ци­ти­ра­ния отъ нея „Офи­ци­а­лен реч­ник“ и че бъл­гар­ски­ятъ сѫдъ ни­ко­га не се е нуж­да­елъ отъ как­ва­то и да е фор­ма на прѣ­водъ, за да при­е­ма и че­те до­ку­мен­ти, със­та­ве­ни по ста­рия пра­во­писъ. Въ жал­ба­та си до Со­фийс­ки град­ски сѫдъ, съ­уч­рѣ­ди­те­ли­тѣ по­соч­ватъ и че са­ми­ятъ рѣч­никъ на БАН нѣ­ма прав­но сѫ­щес­тву­ва­не, а на­ред­ба­та-за­конъ за пра­во­пи­са отъ 27 фев­ру­а­ри 1945 г. за­дъл­жа­ва един­стве­но ав­то­ри­тѣ на пе­чат­ни про­из­ве­де­ния да пол­зватъ ре­фор­ми­ра­ния пра­во­писъ, за­дъл­же­ние, ко­е­то та­ка или ина­че не съ­от­вѣт­ства на съв­рѣ­мен­на­та бъл­гар­ска кон­сти­ту­ция, тъй ка­то по сѫ­щес­тво прѣд­став­ля­ва фор­ма на цен­зу­ра.

Жал­ба­та из­тък­ва и от­сѫт­стви­е­то въ прав­на­та тер­ми­но­ло­гия на по­ня­ти­я­та „кни­жо­венъ бъл­гар­ски езикъ“ и „офи­ци­а­ленъ пра­во­писъ“. По­соч­ва и при­мѣ­ри за сѫ­деб­ни рѣ­ше­ния, ко­и­то по­каз­ватъ, че от­кло­не­ни­е­то отъ нор­ми­тѣ на рѣч­ни­ка на БАН не пра­ви до­ку­мен­ти­тѣ не­ва­лид­ни. Ос­нов­ни­ятъ ар­гу­ментъ на жал­бо­по­да­те­ли­тѣ оба­че е из­клю­чи­тел­но простъ: са­ма­та въз­мож­ность да бѫ­де раз­бра­но на­пъл­но съ­дър­жа­ни­е­то на ус­та­ва, със­та­венъ по ста­рия пра­во­писъ, до­каз­ва, че той е на бъл­гар­ски езикъ.

Съ рѣ­ше­ние отъ ав­густъ 2020 г., СГС от­хвър­ля жал­ба­та на „Тра­ди­ци­о­ненъ пра­во­писъ“. Сѫ­деб­ни­ятъ актъ не взе­ма прѣд­видъ ар­гу­мен­ти­тѣ на ищ­ци­тѣ, не ги обор­ва и един­стве­но се съг­ла­ся­ва, че за­ко­но­во изис­ква­не за пра­во­писъ нѣ­ма. Въп­рѣ­ки то­ва, сѫ­дътъ се при­дър­жа къмъ те­за­та, че по си­ла­та на на­ред­ба­та-за­конъ отъ 1945 г. Ѣ и Ѫ не сѫ бъл­гар­ски бук­ви и че текстъ, кой­то ги съ­дър­жа, не мо­же да бѫ­де на бъл­гар­ски езикъ. По то­зи на­чинъ на­вѣр­но за пър­ви пѫть слѣдъ де­мок­ра­тич­ни­тѣ про­мѣ­ни въ стра­на­та, сѫ­деб­но рѣ­ше­ние стѫп­ва прѣ­ко на пра­во­пис­ния за­конъ, про­ка­ранъ по сѫ­ща­та про­це­ду­ра, по ко­я­то ста­ва фактъ и на­род­ни­ятъ сѫдъ – на­ред­би-за­ко­ни, из­да­ва­ни отъ Ми­нис­тер­ски съ­вѣтъ и одоб­ре­ни отъ сви­ка­но­то прѣзъ 1946 г. на­род­но съб­ра­ние.

Ос­вѣнъ та­зи из­клю­чи­тел­но лю­бо­пит­на осо­бе­ность, сѫ­деб­но­то рѣ­ше­ние на прак­ти­ка до­пис­ва мо­ти­ви­тѣ на Аген­ци­я­та по впис­ва­ни­я­та, по­соч­вай­ки, че Тър­гов­ски­ятъ ре­гис­търъ не под­дър­жа бук­ви­тѣ Ѣ и Ѫ (на­ли не сѫ бъл­гар­ски!) и ги за­мѣс­тва ав­то­ма­тич­но съ въп­рос­ни­тел­ни зна­ци. СГС твър­ди, че Аген­ци­я­та изоб­що не е би­ла длъж­на да из­да­ва ука­за­ния, а е трѣб­ва­ло да от­ка­же ре­гис­тра­ция отъ са­мо­то на­ча­ло.

„ОНЪ СИ ЗНАЕ, ОНЪ СИ БАЕ“

„Тра­ди­ци­о­ненъ пра­во­писъ“ не се от­каз­ва и се въз­пол­зва отъ въз­мож­ность­та си да об­жал­ва прѣдъ по-вис­ша ин­стан­ция, а имен­но Со­фийс­ки апе­ла­ти­венъ сѫдъ. Рѣ­ше­ни­е­то из­ли­за на 14 яну­а­ри 2021 г. и но­си аб­со­лют­но сѫ­щи­тѣ бѣ­лѣ­зи на за­кос­те­нѣ­лость: ар­гу­мен­ти­тѣ на ищ­ци­тѣ от­но­во не сѫ раз­гле­да­ни по сѫ­щес­тво, ма­каръ и да сѫ ци­ти­ра­ни въ на­ча­ло­то на рѣ­ше­ни­е­то. И та­зи сѫ­деб­на ин­стан­ция се опи­ра ос­нов­но на на­ред­ба­та-за­конъ отъ 1945 г., ка­то си поз­во­ля­ва лук­са да ци­ти­ра из­да­де­ни­тѣ отъ БАН гра­ма­ти­ки, но не и за­ко­но­ви­тѣ ос­но­ва­ния тѣ да иматъ за­дъл­жи­тел­на си­ла въ прав­ния миръ.

Съ про­из­на­ся­не­то на рѣ­ше­ни­е­то на САС въз­мож­нос­ти­тѣ за тър­се­не на спра­вед­ли­вость отъ бъл­гар­ски­тѣ сѫ­ди­ли­ща сѫ из­чер­па­ни, а сдру­же­ние „Тра­ди­ци­о­ненъ пра­во­писъ“ из­чез­ва прѣ­ди до­ри да е за­поч­на­ло да сѫ­щес­тву­ва. Уч­рѣ­ди­те­ли­тѣ оба­че смѣ­татъ, че ма­каръ да сѫ за­гу­би­ли нѣ­кол­ко бит­ки, не сѫ за­гу­би­ли вой­на­та.