БЪЛГАРСКИ ОСВѢДОМИТЕЛЬ

Новини отъ България. Издание съ мнѣние.

31 августъ 2020 | година 2, брой 7

Проф. Ст. Буровъ: Съврѣменнитѣ българи би трѣбвало да се информиратъ какъвъ е билъ правописътъ прѣди 1945 г.

Чете се за 11 минути

Специалистътъ по новобългарски езикъ смѣта, че не бива да бѣгаме отъ текстоветѣ, издадени прѣди 1945 г., а познаването на стария правописъ отговаря на една прагматична нужда.

Бъл­гар­ски ос­вѣ­до­ми­тель: Проф. Бу­ровъ, мно­зи­на виж­датъ съз­да­ва­не­то на гла­го­ли­ца­та отъ Ки­рилъ и Ме­то­дий прос­то ка­то съ­чи­ня­ва­не на фор­ми­тѣ на нѣ­кол­ко де­сет­ки бук­ви. Въ как­во всѫщ­ность се със­тои дѣ­ло­то имъ по съз­да­ва­не на ед­на но­ва аз­бу­ка?

проф. Ст. Бу­ровъ: Тол­ко­ва мно­го нѣ­ща се из­пис­ватъ всѣ­ка го­ди­на око­ло 24 май за Ки­рилъ и Ме­то­дий, за тѣх­но­то дѣ­ло, за гла­го­ли­ца­та, за ки­ри­ли­ца­та, че прос­то не знаѭ как­во но­во би мог­ло да се ка­же. И все пакъ, азъ смѣ­тамъ, че тѣх­но­то дѣ­ло е на­ис­ти­на ве­ли­ко, за­що­то то не се със­тои са­мо въ то­ва, че тѣ със­та­вятъ ед­на но­ва аз­бу­ка, а и въ то­ва, че прѣ­веж­датъ пър­ви кни­ги на но­вия пис­менъ езикъ. Мно­го е важ­но да се от­бѣ­лѣ­жи, че за да се със­та­ви ед­на но­ва аз­бу­ка, прѣ­ди то­ва е нуж­но да се уточ­ни зву­ко­ви­ятъ със­тавъ на съ­от­вѣт­ния езикъ. Въ то­ва имен­но се със­тои ед­на отъ най-глав­ни­тѣ зас­лу­ги на Ки­рилъ и Ме­то­дий – тѣ ус­пѣ­ватъ да уточ­нѭтъ зву­ко­вия със­тавъ на ста­ро­бъл­гар­ския езикъ, и по-спе­ци­ал­но на то­зи ди­а­лектъ, вър­ху кой­то сѫ ра­бо­ти­ли, со­лун­ския ди­а­лектъ. Въп­ро­сътъ за гра­фи­ка­та е вто­рос­те­пе­ненъ. То­ва го зна­ѭтъ поч­ти всич­ки хо­ра, ко­и­то се за­ни­ма­ватъ съ ези­ка.

Б.О.: Гла­го­ли­ца­та се из­пол­зва за крат­ко въ Бъл­га­рия – въ как­ва връз­ка се на­ми­ра тя съ ки­ри­ли­ца­та, ко­я­то я из­мѣс­тва?

С.Б.: Има тѣс­на връз­ка меж­ду двѣ­тѣ аз­бу­ки – въ ки­ри­ли­ца­та се за­им­стватъ нѣ­кол­ко бук­ви отъ гла­го­ли­ца­та, за да се оз­на­чѫтъ тѣ­зи ста­ро­бъл­гар­ски зву­ко­ве, ко­и­то лип­сватъ въ гръц­кия.

Б.О.: Съ как­во ре­фор­ма­та на ки­ри­ли­ца­та, осѫ­щес­тве­на отъ Пе­търъ Ι въ Ру­сия прѣзъ XVIII в., е важ­на за насъ, бъл­га­ри­тѣ?

С.Б.: Пе­търъ I доб­ли­жа­ва на­чер­та­ни­е­то на ки­рил­ски­тѣ бук­ви до на­чер­та­ни­е­то на ла­тин­ски­тѣ и по то­зи на­чинъ улес­ня­ва кни­го­пе­ча­та­не­то. Мис­лѭ, че не пос­тѫп­ва неп­ра­вил­но. Как­то виж­да­ме, и до день дне­шенъ ре­фор­ми­ра­на­та гра­фи­ка про­дъл­жа­ва да се из­пол­зва, тя съз­да­ва нѣ­ка­къвъ ком­фортъ, за­що­то по то­зи на­чинъ на­чер­та­ни­е­то на на­ши­тѣ бук­ви при­ли­ча мно­го на ла­тин­ска­та гра­фи­ка, то­ва не би­ва да се прѣ­неб­рѣг­ва. Ос­вѣнъ то­ва, ко­га­то кни­го­пе­ча­та­не­то за­поч­ва въ Бъл­га­рия, ние бър­зо се от­каз­ва­ме отъ ста­ри­тѣ на­чер­та­ния на ки­ри­ли­ца­та. Има и та­ка­ва прѣд­пос­тав­ка: бъл­гар­ско­то Въз­раж­да­не е тѣс­но свър­за­но съ Ру­сия и съ рус­ка­та кни­жи­на. Ние прѣ­на­ся­ме у насъ ре­фор­ми­ра­на­та отъ Пе­търъ I ки­ри­ли­ца, та­ка че са­ма­та ре­фор­ма е отъ сѫ­щес­тве­но зна­че­ние за бъл­гар­ска­та пис­ме­ность.

Б.О.: Кои бук­ви всѫщ­ность праз­дну­ва­ме на 24 май – ста­ро­бъл­гар­ски­тѣ или съв­рѣ­мен­ни­тѣ?

С.Б.: Ние праз­дну­ва­ме сво­я­та иден­тич­ность. Кое е тол­ко­ва важ­но въ слу­чая – ста­ро­бъл­гар­ски или съв­рѣ­мен­ни? За ма­со­вия чо­вѣкъ то­зи въп­росъ не стои. Той мо­же да стои прѣдъ спе­ци­а­лис­ти­тѣ. Азъ бихъ ка­залъ, че праз­дну­ва­ме дѣ­ло­то на Ки­рилъ и Ме­то­дий.

Б.О.: Вие сте спе­ци­а­листъ по но­во­бъл­гар­ски. Какъ стои въп­ро­сътъ за пра­во­го­во­ра прѣ­ди 1945 г., по спе­ци­ал­но по от­но­ше­ние на из­го­во­ра на ѣ? Ко­га­то Смир­нен­ски пи­ше прѣзъ 1922 г. „Въ ут­ро­то на свѣт­ла ера, съ фа­ке­ла на но­ва вѣ­ра“, та­зи ри­ма въз­при­е­ма­ла ли се е ка­то по­е­ти­чес­ка вол­ность или е би­ла нѣ­що ес­тес­тве­но?

С.Б.: Въп­ро­си­тѣ на кни­жов­но­то про­из­но­ше­ние до 1945 г. всѫщ­ность сѫ ед­ни отъ най-нег­ли­жи­ра­ни­тѣ. Пра­во­го­вор­ни въп­ро­си поч­ти не се раз­глеж­датъ се­ри­оз­но въ на­у­ка­та за бъл­гар­ския езикъ, до­ри мно­го го­лѣ­ма часть отъ рѣч­ни­ци­тѣ, ко­и­то се из­да­ватъ за нуж­ди­тѣ на бъл­гар­ско­то учи­ли­ще, не по­соч­ватъ уда­ре­ни­я­та на ду­ми­тѣ, ко­е­то оз­на­ча­ва, че пра­во­го­во­рътъ не за­е­ма по­до­ба­ва­що­то му се мѣс­то. За пръвъ пѫть по-се­ри­оз­но вни­ма­ние на пра­во­го­вор­ни­тѣ въп­ро­си об­ръ­ща акад. Сто­янъ Рòман­ски. Въ своя рѣч­никъ отъ 1933 г. той по­соч­ва уда­ре­ни­я­та и из­го­во­ра на ѣ: ко­га да се из­го­ва­ря я и ко­га е. По то­зи на­чинъ Ро­ман­ски сла­га ос­но­ви­тѣ на сѫ­щин­ско­то раз­глеж­да­не на въп­ро­си­тѣ на пра­во­го­во­ра.

Труд­но ми е да прѣ­цѣ­нѭ да­ли та­зи ри­ма на Смир­нен­ски се е въз­при­е­ма­ла ка­то по­е­ти­чес­ка вол­ность, ко­га­то той е пи­салъ сти­хот­во­ре­ни­е­то си. По-ско­ро мис­лѭ, че ри­ма­та е би­ла улес­не­на отъ из­пис­ва­не­то на вѣ­ра съ ѣ. Акад. Сте­фанъ Мла­де­новъ има дос­та из­слѣд­ва­ния, въ ко­и­то се зас­тѫп­ва за по-го­лѣ­ма сво­бо­да за про­из­но­ше­ни­е­то на ѣ ка­то е: той смѣ­та, че то­ва не е ни­как­ва вол­ность, по­соч­ва при­мѣ­ри до­ри и отъ Ва­зовъ и Пен­чо Сла­вей­ковъ, ко­и­то иматъ мно­го та­ки­ва ри­ми, а сѫ ро­домъ отъ Из­точ­на Бъл­га­рия.

Б.О.: Сѫ­щес­тву­ватъ ли ин­те­рес­ни раз­ли­ки меж­ду пра­во­го­вор­на­та нор­ма въ рѣч­ни­ка на Ро­ман­ски отъ 1933 г. и съв­рѣ­мен­на­та нор­ма?

С.Б.: Въ ед­на своя ста­тия съмъ раз­гле­далъ въп­ро­са за уда­ре­ни­е­то при гла­го­ли­тѣ въ ми­на­ло свър­ше­но врѣ­ме, отъ ро­да на пѝ­сахъ и писàхъ. До 80-тѣ го­ди­ни има­ше дуб­лет­ность, и двѣ­тѣ бѣ­ха пра­вил­ни. Въ рѣч­ни­ка на Ро­ман­ски, слѣд­вай­ки ста­ро­бъл­гар­ска­та тра­ди­ция, всич­ки тѣ­зи фор­ми сѫ да­де­ни съ от­мет­на­то уда­ре­ние (на окон­ча­ни­е­то): пѝ­шехъ (ми­на­ло нес­вър­ше­но врѣ­ме), но писàхъ (ми­на­ло свър­ше­но). Мо­я­та ста­тия е озаг­ла­ве­на „Отъ писàхъ прѣзъ пѝ­сахъ и писàхъ до пѝ­сахъ“: днесъ е са­мо пѝ­сахъ, въ на­ча­ло­то, при Ро­ман­ски, е са­мо писàхъ, слѣдъ то­ва се до­пус­ка дуб­лет­ность. Днесъ ос­та­на са­мо пѝ­сахъ слѣдъ из­ли­за­не­то на но­вия пра­во­пи­сенъ рѣч­никъ, кѫ­дѣ­то се нор­ма­ти­зи­ра са­мо не­от­мет­на­ти­ятъ из­го­воръ. Ето, то­ва е ед­на не­мал­ка, сѫ­щес­тве­на раз­ли­ка съ по­ло­же­ни­е­то отъ 1933 г.

Б.О.: А какъ сто­ѭтъ нѣ­ща­та при двойс­тве­на­та бук­ва ѣ? Има ли раз­ли­ки меж­ду про­из­но­ше­ни­е­то, прѣ­по­рѫч­ва­но отъ Ро­ман­ски и съв­рѣ­мен­но­то?

С.Б.: Не, не бихъ ка­залъ. Въ своя рѣч­никъ Ро­ман­ски по­соч­ва въ ско­би кѫ­дѣ ѣ трѣб­ва да се про­из­на­ся ка­то я. Кѫ­дѣ­то ни­що не по­соч­ва, про­из­но­ше­ни­е­то е е. Но пра­ви­ло­то за ято­вия прѣг­ласъ, об­що взе­то, е от­ра­зе­но въ не­го­вия рѣч­никъ. Не съмъ се на­тък­валъ на нѣ­как­ви раз­ли­чия, а до­ри и да има та­ки­ва, тѣ сѫ не­сѫ­щес­тве­ни.

Б.О.: Са­ма­та пра­во­пис­на ре­фор­ма отъ 1945 г. чис­то пра­во­пис­на ли е на­ис­ти­на? Слѣдъ ка­то пра­во­го­вор­ни­тѣ въп­ро­си сѫ би­ли прѣ­неб­рѣг­ва­ни прѣ­ди то­ва, има ли нѣ­как­во нор­мот­во­ре­не въ пра­во­го­вор­на­та или гра­ма­ти­чес­ка­та об­ласть въ пър­ви­тѣ го­ди­ни слѣдъ 1945 г.?

С.Б.: Ос­нов­на­та цѣль то­га­ва е да се нап­ра­ви ре­фор­ма въ пра­во­пи­са. Бук­ва­ло де­се­ти­на дни слѣдъ 9 сеп­тем­ври 1944, още на 20 сеп­тем­ври, из­ли­за пър­ва­та ста­тия въ в. „Дѫ­га“ на Вла­ди­миръ Ге­ор­ги­евъ, кой­то се прѣв­ръ­ща въ ос­нов­ния иде­о­логъ на пра­во­пис­на­та ре­фор­ма. Въ края на ок­том­ври мѣ­сецъ се фор­ми­ра ед­на 25-член­на ко­ми­сия отъ ези­ко­вѣ­ди, пи­са­те­ли, об­щес­тве­ни­ци и прѣзъ фев­ру­а­ри 1945 пра­во­пис­на­та ре­фор­ма вли­за въ си­ла.

Ос­нов­на­та цѣль на ре­фор­ма­та на­ис­ти­на е пра­во­пис­на. Труд­но е да се ка­же до­кол­ко то­зи пра­во­писъ се от­ра­зя­ва на пра­во­го­во­ра. Въ ония го­ди­ни ед­ва ли се е мис­лѣ­ло по то­зи въп­росъ. Има­ло е, раз­би­ра се, и ед­ни та­ки­ва, по-ско­ро ди­ле­тан­тски раз­сѫж­де­ния: нап­ри­мѣръ Елинъ Пе­линъ билъ за за­паз­ва­не­то на ѫ, за­що­то каз­валъ, че глас­на­та ѫ въ дѫбъ се про­из­на­ся по по-раз­ли­ченъ на­чинъ от­кол­ко­то ъ въ сънъ. То­ва спо­редъ ме­не не е мно­го се­ри­оз­но.

Не мо­жемъ да го­во­римъ и че цѣль­та на ре­фор­ма­та е би­ла да се про­мѣ­ни по нѣ­ка­къвъ на­чинъ гра­ма­ти­ка­та. Гра­ма­ти­ка­та е мно­го кон­сер­ва­тив­на сис­те­ма и тя не мо­же да се про­мѣ­ня ре­во­лю­ци­он­но. Пра­во­пи­сътъ мо­же да се про­мѣ­ни. И днесъ мо­жемъ отъ ки­ри­ли­ца да ми­немъ на ла­ти­ни­ца или да си нап­ра­вимъ нѣ­как­ви та­ки­ва се­ри­оз­ни про­мѣ­ни, но въ гра­ма­ти­ка­та то­ва е не­въз­мож­но. Гра­ма­ти­ка­та не мо­же да се ре­фор­ми­ра съ за­ко­ни.

Б.О.: За­що съв­рѣ­мен­ни­ятъ бъл­га­ринъ тол­ко­ва лес­но из­па­да въ заб­луж­де­ни­е­то, че единъ текстъ, из­да­денъ прѣ­ди 1945 г., е на ста­ро­бъл­гар­ски?

С.Б.: То­ва заб­луж­де­ние е смѣш­но, на­ис­ти­на. Чи­та­те­льтъ срѣ­ща два зна­ка, ко­и­то сѫ му не­поз­на­ти. Говòримъ за обик­но­ве­ни­тѣ хо­ра, ко­и­то не сѫ спе­ци­а­лис­ти – тѣ прос­то сѫ ги виж­да­ли по нѣ­как­ви ста­ри тек­сто­ве и имъ се стру­ва, че единъ текстъ, на­пи­санъ съ пра­во­пи­са до 1945 г., е ед­ва ли не и той на ста­ро­бъл­гар­ски. То­ва е ди­ле­тан­тско.

Б.О.: Смѣ­та­те ли, че въ днеш­ни­тѣ учеб­ни­ци по бъл­гар­ски има мѣс­то за ед­на стра­ни­ца, пос­ве­те­на на тѣ­зи бук­ви, за да поз­на­ва­ме по-доб­рѣ ис­то­ри­я­та на но­во­бъл­гар­ския?

С.Б.: То­ва е ед­на мно­го ху­ба­ва идея, за ко­я­то прос­то не съмъ се сѣ­щалъ. На­ис­ти­на би трѣб­ва­ло да има единъ урокъ най-мал­ко, да­же не тол­ко­ва са­мо за двѣ­тѣ бук­ви, кол­ко­то да се по­ка­же ка­къвъ е билъ пра­во­пи­сътъ до 1945 г., за­що­то на мно­го хо­ра, ко­и­то че­тѫтъ кни­ги, имъ се на­ла­га да че­тѫтъ и тек­сто­ве, ко­и­то сѫ на­пи­са­ни, из­да­де­ни въ он­зи пе­ри­одъ. Та­ки­ва хо­ра днесъ, нѣ­какъ си, стра­нѭтъ отъ та­ки­ва тек­сто­ве, стра­ху­ватъ се, че е не­по­нят­но. Ние зна­емъ, че всѫщ­ность нѣ­ма ни­ка­къвъ проб­лемъ въ че­те­не­то и раз­би­ра­не­то на та­къвъ текстъ. Ето за­що съв­рѣ­мен­ни­тѣ бъл­га­ри, вклю­чи­тел­но уче­ни­ци­тѣ, би трѣб­ва­ло да се ин­фор­ми­ратъ ка­къвъ е билъ пра­во­пи­сътъ до 1945 г. Тукъ има и праг­ма­тич­на нуж­да, а не са­мо нѣ­как­ва нос­тал­гия или ис­то­ри­чес­ка нуж­да.

Б.О.: Има­те тру­до­ве, из­слѣд­ва­щи съв­рѣ­мен­но­то раз­ви­тие на ези­ка. Кои гра­ма­ти­чес­ки ка­те­го­рии сѫ въ про­цесъ на из­мѣ­не­ние днесъ и иматъ ли тѣ от­но­ше­ние къмъ пра­во­пи­са?

С.Б.: Гра­ма­ти­ка и пра­во­писъ сѫ двѣ раз­лич­ни нѣ­ща, меж­ду ко­и­то не мо­же да има прѣ­ко от­но­ше­ние. Гра­ма­тич­ни­тѣ про­мѣ­ни нас­тѫп­ватъ мно­го бав­но, нуж­ни сѫ не прос­то го­ди­ни, а вѣ­ко­ве по­нѣ­ко­га. Ако се го­во­ри за нѣ­как­во от­но­ше­ние къмъ пра­во­пи­са, мо­же да се спо­ме­не, че въ на­шия езикъ на­пос­лѣ­дъкъ нав­ли­затъ все по-ин­тен­зив­но ед­ни ду­ми, чуж­ди кон­струк­ции отъ гер­ман­ски­тѣ ези­ци, най-ве­че отъ ан­глийс­ки, ка­то „биз­несъ от­но­ше­ния“, „офисъ ме­нид­жъръ“, ко­е­то за бъл­гар­ския езикъ до­нѣ­кѫ­дѣ е ино­ва­ция; при насъ кон­струк­ци­я­та би трѣб­ва­ло да за­поч­ва съ при­ла­га­тел­но име, а не съ сѫ­щес­тви­тел­но, т.е. да се ка­же „офи­сенъ ме­нид­жъръ“ вмѣс­то „офисъ ме­нид­жъръ“. Подъ вли­я­ние най-ве­че на ан­глийс­ки се упот­рѣ­бя­ватъ кон­струк­ции отъ двѣ сѫ­щес­тви­тел­ни, ка­то пър­во­то из­пъл­ня­ва фун­кци­я­та на оп­рѣ­дѣ­ле­ние къмъ вто­ро­то. До прѣ­ди 10-15 го­ди­ни не бѣ­ше яс­но какъ трѣб­ва да се пи­шѫтъ тѣ­зи сло­во­съ­че­та­ния; бѣ­ше въп­росъ до­ри да­ли то­ва сѫ слож­ни ду­ми или сло­во­съ­че­та­ния. Пи­ше­ха се пър­во по­лус­лѣ­то, пос­лѣ слѣ­то, се­га се пи­шѫтъ раз­дѣл­но. Раз­дѣл­но­то пи­са­не е обус­ло­ве­но имен­но отъ то­ва, че има ин­ван­зия отъ та­ки­ва кон­струк­ции и азъ мис­лѭ, че то е пра­вил­ни­ятъ из­боръ.

Изоб­що ка­за­но, по­лус­лѣ­то­то пи­са­не спо­редъ ме­не мал­ко по мал­ко ста­ва нѣ­как­ва от­жи­вѣ­ли­ца, то е свър­за­но съ врѣ­ме­то, ко­га­то се е пи­ше­ло на рѫ­ка. Се­га ве­че всѣ­как­ви та­ки­ва чер­тич­ки и по­доб­ни зна­ци, осо­бе­но съ из­пол­зва­не­то на кла­ви­а­ту­ра, все по-мал­ко и по-мал­ко би трѣб­ва­ло да се упот­рѣ­бя­ватъ. Раз­дѣл­но­то пи­са­не въ слу­чая е оп­рав­да­но и то ще се на­ло­жи не са­мо въ тѣ­зи кон­струк­ции, а и въ дру­ги. По то­зи на­чинъ има­ме ед­на връз­ка меж­ду пра­во­писъ и гра­ма­ти­ка.

Б.О.: Въп­ро­си­тѣ на слѣ­то­то, по­лус­лѣ­то­то и раз­дѣл­но­то пи­са­не ли сѫ най-слож­ни­тѣ въ съв­рѣ­мен­ния пра­во­писъ?

С.Б.: Тѣ се нап­ра­ви­ха слож­ни, бла­го­да­ре­ние на ко­ле­ги­тѣ отъ Ин­сти­ту­та за бъл­гар­ски езикъ, ко­и­то със­та­вятъ пра­во­пис­ни­тѣ рѣч­ни­ци. Мал­ко по мал­ко тѣ­зи въп­ро­си се ус­лож­ни­ха. Нап­ра­ви­ха се про­мѣ­ни, ед­на отъ ко­и­то въ пол­за на раз­дѣл­но­то пи­са­не на съ­че­та­ни­я­та отъ двѣ сѫ­щес­тви­тел­ни. Азъ мис­лѭ, че има още мѣс­то за про­мѣ­ни. Би мог­ло да се прог­но­зи­ра, че въ бѫ­де­ще мно­го мал­ко ду­ми ще се пи­шѫтъ по­лус­лѣ­то: или раз­дѣл­но, или слѣ­то.

Б.О.: А какъ би се от­ра­зи­ло то­ва на пи­са­не­то на сте­пе­ну­ва­ни­тѣ при­ла­га­тел­ни?

С.Б.: Тамъ чер­ти­ца­та не мо­же да се мах­не. Но ако го­во­римъ за то­зи видъ по­лус­лѣ­то пи­са­не, трѣб­ва да Ви ка­жѫ, че прѣзъ Въз­раж­да­не­то оп­рѣ­дѣ­ли­тел­ни­тѣ чле­но­ве се пи­шѫтъ по­лус­лѣ­то, нап­ри­мѣръ кни­га-та. Та­ка че мо­же да се по­мис­ли, да­ли час­ти­ци­тѣ за сте­пе­ну­ва­не не мо­гѫтъ да се пи­шѫтъ раз­дѣл­но. Тѣ и се­га се пи­шѫтъ та­ка, ако се сте­пе­ну­ва сѫ­щес­тви­тел­но или гла­голъ: пò оби­чамъ или най юнакъ.

Б.О.: Ако за­ви­сѣ­ше отъ Васъ, то­ва ли би би­ла про­мѣ­на­та, ко­я­то бих­те внес­ли въ бъл­гар­ския пра­во­писъ?

С.Б.: Да. Но не знаѭ да­ли по­доб­на про­мѣ­на би ста­на­ла тол­ко­ва прос­то и лес­но. Ще за­поч­нѫтъ спо­ро­ве, ще за­поч­нѫтъ раз­пра­вии на ези­ко­вѣ­ди и не знаѭ до­кѫ­дѣ ще се стиг­не. Как­то е съ оп­рѣ­дѣ­ли­тел­ния членъ.

Б.О.: А за­що син­так­тич­но­то пра­ви­ло за оп­рѣ­дѣ­ли­тел­ния членъ е тол­ко­ва лю­би­ма те­ма за ме­ди­и­тѣ, ко­и­то са­ми не ус­пѣ­ватъ да го спаз­ватъ?

С.Б.: За­що? И азъ не знаѭ за­що... То­зи въп­росъ е тол­ко­ва прѣ­ек­спо­ни­ранъ. Въ ста­ти­я­та си „Как­ви ези­ко­ви въп­ро­си ко­мен­ти­ратъ бъл­га­ри­тѣ въ Ин­тер­нетъ“, пуб­ли­ку­ва­на прѣзъ 2015 г., по­ка­захъ как­ва ис­те­рич­ность има око­ло пра­ви­ло­то за пъл­ния и крат­кия членъ. Нѣ­кои за­щи­ща­ватъ пра­ви­ло­то, дру­ги ис­катъ то на­пъл­но да от­пад­не, всѣ­ки да пол­зва как­то же­лае крат­кия и пъл­ния членъ, тре­ти, ка­то по­кой­ния проф. Иванъ Ку­ца­ровъ отъ Плов­див­ския уни­вер­си­тетъ, ис­катъ да се пи­ше са­мо пъ­ленъ членъ нав­сѣ­кѫ­дѣ, за да се под­чер­тае връз­ка­та съ ста­ро­бъл­гар­ско­то по­ка­за­тел­но мѣс­то­и­ме­ние ТЪ. Азъ мис­лѭ, че ме­ди­и­тѣ раз­дух­ватъ то­зи въп­росъ и от­дѣл­ни псев­до­пат­ри­о­тич­ни мнѣ­ния сѫ­що доп­ри­на­сятъ за то­зи споръ.

Меж­ду са­ми­тѣ ези­ко­вѣ­ди нѣ­ма един­ство. Нап­ри­мѣръ акад. Ми­ха­илъ Ви­де­новъ смѣ­та, че пра­ви­ло­то то­тал­но трѣб­ва да от­пад­не, дру­ги смѣ­татъ, че трѣб­ва да се за­па­зи. Азъ съмъ на мнѣ­ние, че по-ско­ро пра­ви­ло­то би трѣб­ва­ло да се за­па­зи, за­що­то по то­зи на­чинъ под­дър­жа­ме ед­на тра­ди­ция. Как­во доб­ро пос­тиг­нах­ме съ то­ва, че прѣзъ 1945 г. прѣ­мах­нах­ме двѣ­тѣ бук­ви и ре­фор­ми­рах­ме пра­во­пи­са? Той мо­же би е ста­налъ по-де­мок­ра­ти­ченъ, как­то се е каз­ва­ло то­га­ва, оба­че всѫщ­ность се на­ру­ша­ва ед­на тра­ди­ция. На­ши­ятъ пра­во­писъ е ле­сенъ въ срав­не­ние съ пра­во­пис­ни­тѣ сис­те­ми на ан­глийс­ки, френ­ски, нѣм­ски... Как­ви по­ве­че улес­не­ния да се нап­ра­вѭтъ? Азъ смѣ­тамъ, че е не­до­пус­ти­мо съ ле­ка рѫ­ка да се пра­вѭтъ кар­ди­нал­ни про­мѣ­ни. Пра­во­пи­сътъ трѣб­ва да слѣд­ва ес­тес­тве­но­то раз­ви­тие на ези­ка.


Съ тру­до­ве­тѣ на проф. Бу­ровъ мо­же­те да се за­поз­на­е­те на стра­ни­ца­та му на сай­та на Ве­ли­ко­тър­нов­ския уни­вер­сти­тетъ, кѫ­дѣ­то сѫ на­лич­ни за че­те­не мно­гоб­рой­ни ста­тии.