БЪЛГАРСКИ ОСВѢДОМИТЕЛЬ

Новини отъ България. Издание съ мнѣние.

8 юли 2021 | година 3, брой 3

Проф. Янисъ Хараламбусъ: Опростяването на правописа води до загуба на информация

Чете се за 13 минути

Университетскиятъ прѣподаватель и авторъ на шрифтове разказва за правописната реформа отъ 1982 г. замѣнила политониката (употрѣба на множество надредни знаци) съ монотоника (употрѣба на едно ударение)

(За­поз­най­те съ нѣ­кои ос­нов­ни въп­ро­си на ре­фор­ма­та на гръц­кия пра­во­писъ тукъ.)

Бъл­гар­ски ос­вѣ­до­ми­тель: Въ как­во се със­тои гръц­ка­та пра­во­пис­на ре­фор­ма отъ 1982 г.?

Проф. Янисъ Ха­ра­лам­бусъ: Въ нощь­та на 11 срѣ­щу 12 яну­а­ри 1982 г. е гла­су­ванъ отъ три­де­се­ти­на де­пу­та­ти (!) за­конъ за пра­ви­ла­та за за­пис­ва­не на уче­ни­ци­тѣ въ гим­на­зи­и­тѣ. То­зи за­конъ има вто­ри членъ, със­то­ящъ се отъ двѣ али­неи (об­що де­веть ре­да), ед­на­та отъ ко­и­то гла­си, че „Слѣдъ об­на­род­ва­не­то на то­зи за­конъ уда­ре­ни­я­та въ гръц­кия езикъ ще се пос­та­вятъ съг­лас­но мо­но­то­нич­на­та сис­те­ма“. Дру­га­та али­нея обя­вя­ва, че се по­ла­га на Ми­нис­тер­ство­то на об­ра­зо­ва­ни­е­то и ре­ли­ги­оз­ни­тѣ дѣ­ла да уточ­ни пра­ви­ла­та и на­чи­на на при­ла­га­не на за­ко­на въ об­ра­зо­ва­тел­на­та сис­те­ма и ад­ми­нис­тра­ци­я­та. Мо­но­то­нич­на­та сис­те­ма прѣ­мах­ва двѣ­тѣ при­ди­ха­ния и двѣ отъ три­тѣ уда­ре­ния. Упот­рѣ­ба­та на гра­фи­ченъ знакъ за от­бѣ­лѣз­ва­не на уда­ре­ни­е­то е важ­на, за­що­то мно­жес­тво ду­ми или фор­ми на ед­на и сѫ­ща ду­ма се от­ли­ча­ватъ един­стве­но по раз­по­ло­же­ни­е­то на уда­ре­на­та срич­ка. Съ упот­рѣ­ба­та на при­ди­ха­ния и на нѣ­кол­ко раз­лич­ни зна­ка за уда­ре­ние не се пе­че­ли ни­що въ фо­не­тич­но от­но­ше­ние и та­къвъ имен­но е билъ ос­нов­ни­ятъ ар­гу­ментъ на мо­но­то­нис­ти­тѣ.

Б.О. По ка­къвъ на­чинъ е из­вър­ше­на ре­фор­ма­та: по чие же­ла­ние, отъ коя ин­сти­ту­ция?

Я.Х.: Та­зи пра­во­пис­на ре­фор­ма не би­ва да се смѣс­ва съ ези­ко­ва­та ре­фор­ма (прѣ­ми­на­ва­не­то отъ „прѣ­чис­тенъ“ къмъ на­ро­денъ езикъ), ко­я­то е про­ве­де­на прѣзъ 1976 г., но тя е въ из­вѣс­тенъ сми­сълъ ней­но слѣд­ствие: ези­ко­ва­та ре­фор­ма е дѣ­ло на дѣс­ни­ца­та, ко­я­то по­лу­ча­ва власть­та слѣдъ па­да­не­то на дик­та­ту­ра­та; прѣзъ 1981 г. со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­тия взе­ма власть­та, то­га­ва за пър­ви пѫть лѣ­ви­ца­та (ако изоб­що е въз­мож­но тол­ко­ва ли­це­мѣр­на и ко­рум­пи­ра­на пар­тия да бѫ­де „лѣ­ви­ца“) ид­ва на власть въ Гър­ция и, прѣдъ не­въз­мож­ность­та да ре­фор­ми­ра по­ве­че ези­ка, со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­тия рѣ­ша­ва да ре­фор­ми­ра сис­те­ма­та на гра­фич­ни­тѣ уда­ре­ния... Та­зи ре­фор­ма е би­ла прѣд­ла­га­на мно­гок­рат­но още отъ на­ча­ло­то на XX в. Же­ла­е­ли сѫ я лин­гвис­ти­тѣ фо­но­цен­трис­ти и пла­мен­ни при­вър­же­ни­ци на Со­сюръ, учи­те­ли­тѣ, ко­и­то виж­да­ли въ нея об­лек­ча­ва­не на ра­бо­та­та си, жур­на­лис­ти­тѣ и пе­ча­та­ри­тѣ, за да се улес­ни на­би­ра­не­то на тек­сто­ве­тѣ, отъ ин­фор­ма­ти­ци­тѣ, за­що­то ко­ди­ра­не­то на по­ли­то­ни­ка­та изис­ква по­ве­че отъ 256 по­зи­ции, нѣ­що не­въз­мож­но по оно­ва врѣ­ме.

Б.О.: Как­во прѣд­став­ля­ва фо­но­цен­триз­мътъ? Ва­ше тво­ре­ние ли е то­зи тер­минъ?

Я.Х.: Спо­редъ Жакъ Анисъ (L'Écriture, théories et descriptions, De Boeck Université, Bruxelles 1988) има три ези­ко­вѣд­ски под­хо­да къмъ пис­ме­ность­та. Пър­ви­ятъ е фо­но­цен­триз­мътъ, кой­то за­я­вя­ва, че пис­ме­ность­та е под­чи­не­на на ус­тния езикъ и кол­ко­то по­ве­че пис­ме­ность­та се доб­ли­жа­ва до го­во­ра, тол­ко­ва по-доб­ра е тя. Ти­пи­ченъ прѣд­ста­ви­тель на фо­но­цен­триз­ма е Со­сюръ. Вто­ри­ятъ под­ходъ е фо­ног­ра­физ­мътъ, кой­то счи­та пи­ме­ность­та за тран­спо­зи­ция на ус­тния езикъ. За фо­ног­ра­фис­ти­тѣ пис­ме­ни­тѣ зна­ци сѫ ми­ни­мал­ни еди­ни­ци, ко­и­то слу­жѫтъ за прѣ­да­ва­не на фо­не­ми­тѣ (зву­ци­тѣ), слѣ­до­ва­тел­но ако нѣ­ма звукъ, не мо­же да има пис­менъ знакъ, ако нѣ­ма го­воръ не мо­же да има пис­ме­ность. Ти­пи­ченъ прѣд­ста­ви­тель на фо­ног­ра­физ­ма е Ни­на Ка­ташъ. Тре­ти­ятъ под­ходъ, най-сет­нѣ, е ав­то­но­миз­мътъ, чий­то за­щит­никъ е Анисъ, и спо­редъ кой­то пис­ме­ность­та е от­дѣл­на сис­те­ма, съ сѫ­ща­та сте­пень на важ­ность ка­то ус­тния езикъ, но не­за­дъл­жи­тел­но свър­за­на съ не­го. Спо­редъ Анисъ е въз­мож­но пис­ме­ни­тѣ зна­ци да бѫ­дѫтъ оп­рѣ­дѣ­ле­ни безъ ни­как­во от­чи­та­не на на­чи­на, по кой­то се про­из­на­сятъ.

Б.О.: По врѣ­ме на про­веж­да­не­то на ре­фор­ма­та Вие сте би­ли гим­на­зистъ. По ка­къвъ на­чинъ Вие, съ­у­че­ни­ци­тѣ Ви, учи­те­ли­тѣ Ви я из­жи­вѣх­те?

Я.Х.: Уви, под­мла­дя­ва­те ме. Прѣзъ 1982 г. бѣхъ на два­де­сеть го­ди­ни и ве­че сту­дентъ въ Фран­ция. Не съмъ из­жи­вѣлъ ус­та­но­вя­ва­не­то на мо­но­то­низ­ма въ Гър­ция. Учи­те­ли­тѣ го прѣд­ста­вя­ха ка­то спа­се­ние: нѣ­ма ве­че нуж­да да се учѫтъ слож­ни пра­ви­ла за пос­та­вя­не на уда­ре­ния безъ фо­не­тич­но зна­че­ние, нѣ­ма ве­че нуж­да да се сѫ­ди за чо­вѣ­ка спо­редъ грѣш­ки­тѣ, ко­и­то пра­ви ка­то пи­ше, най-нак­рая нег­ра­мот­ни­тѣ и ели­ти­тѣ би­ли въ със­то­я­ние на ра­вен­ство (въ из­вѣс­тенъ сми­сълъ сѫ­ща­та ра­бо­та ка­то по врѣ­ме­то на Кул­тур­на­та ре­во­лю­ция въ Ки­тай, но въ по-мал­ка сте­пень, раз­би­ра се). Оче­вид­но ре­фор­ма­та не е нап­ра­ви­ла гръц­кия езикъ по-ле­сенъ, за­що­то ос­нов­на­та му труд­ность е йо­та­циз­мътъ (раз­лич­ни из­пис­ва­ния съ ед­но и сѫ­що про­из­но­ше­ние, по­ра­ди раз­лич­на ети­мо­ло­гия, нап­ри­мѣръ μῆλα и μίλα се про­из­на­сятъ ед­нак­во, но пър­ва­та ду­ма оз­на­ча­ва „ябъл­ки“, а вто­ра­та „го­во­рѝ“). Тък­мо об­рат­но­то – мо­но­то­нич­на­та ре­фор­ма бѣ­ше пър­ви­ятъ опитъ, из­меж­ду мно­го дру­ги, да бѫ­де от­да­ле­ченъ но­си­те­ля на гръц­кия езикъ отъ ис­то­ри­я­та на ду­ми­тѣ и из­ра­зи­тѣ, къмъ ко­я­то при­ди­ха­ни­я­та прѣп­ра­ща­ха прѣ­ко.

Б.О.: Как­ви сѫ би­ли ре­ак­ци­и­тѣ въ об­щес­тво­то по от­но­ше­ние на ре­фор­ма­та?

Я.Х.: Нѣ­кои ин­те­лек­ту­ал­ци про­тес­ти­ра­ха чрѣзъ ста­тии въ пе­ча­та, но ра­дость­та на „со­ци­а­лис­ти­тѣ“ бѣ­ше тол­ко­ва го­лѣ­ма, че всѣ­ки про­тив­никъ на ре­фор­ма­та не­за­бав­но ми­на­ва­ше за ре­ак­ци­о­неръ и врагъ на раз­ви­ти­е­то.

Б.О.: Как­ви сѫ прѣ­дим­ства­та на по­ли­то­ни­ка­та?

Я.Х.: Въ по­ли­то­ни­ка­та уда­ре­ни­я­та и при­ди­ха­ни­я­та иматъ раз­лич­но ес­тес­тво. Уда­ре­ни­я­та сѫ по­ка­за­те­ли за стро­е­жа на ду­ми­тѣ, ко­и­то се ос­но­ва­ватъ на прин­ци­па за ре­дун­дан­тность­та. Ко­га­то пи­шемъ μιλῶ („го­во­рѭ“), из­ви­то­то уда­ре­ние вър­ху бук­ва­та оме­га под­сказ­ва, че ду­ма­та е гла­голъ, до­ка­то ос­тро­то или теж­ко­то уда­ре­ние въ Ἀργυρώ по­каз­ва, че ста­ва въп­росъ за сѫ­щес­тви­тел­но. Ин­фор­ма­ци­я­та, ко­я­то но­сѭтъ уда­ре­ни­я­та, не е не­об­хо­ди­ма за раз­ли­ча­ва­не­то на ду­ми­тѣ, за­що­то нѣ­ма сѫ­щес­тви­тел­но, ко­е­то да се про­из­на­ся /милò/, ни­то гла­голъ, кой­то да се про­из­на­ся /ар­гирò/, но как­то всѣ­ко ре­дун­дан­тно яв­ле­ние, и тя по­доб­ря­ва ско­рость­та на че­те­не. По по­до­бенъ на­чинъ уда­ре­ни­я­та поз­во­ля­ватъ да се раз­гра­ни­ча­ватъ лич­ни­тѣ и при­те­жа­тел­ни­тѣ мѣс­то­и­ме­ния: ὁ πατέρας του εἶπε („не­го­ви­ятъ ба­ща ка­за“) ≠ ὁ πατέρας τοῦ εἶπε („ба­ща­та ка­за на не­го“). Слу­ча­ятъ съ мѣс­то­и­ме­ни­я­та се рѣ­ша­ва по мно­го двус­мис­ленъ на­чинъ въ мо­но­то­нич­на­та сис­те­ма: уда­ре­ние мо­же да се сло­жи, за да се из­бег­не двус­мис­лие, но та­зи въз­мож­ность се пол­зва по ус­мот­рѣ­ние на пи­ше­щия и чес­то се на­ла­га чо­вѣкъ да про­че­те нѣ­кол­ко пѫ­ти по­доб­но из­ре­че­ние, на­пи­са­но съ мо­но­то­ни­ка, за да раз­бе­ре зна­че­ни­е­то му. Из­бо­рътъ меж­ду ос­тро и теж­ко уда­ре­ние се оп­рѣ­дѣ­ля отъ струк­ту­ра­та на из­ре­че­ни­е­то: ос­тро­то уда­ре­ние се пол­зва прѣдъ сил­на пун­кту­а­ция или прѣдъ ду­ма безъ соб­стве­но уда­ре­ние, до­ка­то теж­ко­то уда­ре­ние ос­та­ва въ всич­ки ос­та­на­ли слу­чаи. При­ди­ха­ни­я­та пъкъ сѫ чис­то ети­мо­ло­гич­ни: ἕνωση „съ­юзъ“ е съ сил­но при­ди­ха­ние, за­що­то ид­ва отъ ду­ма­та ἕνας „единъ“, до­ка­то ἔνεση „ин­жек­ция“ е съ сла­бо при­ди­ха­ние, за­що­то ид­ва отъ прѣд­ло­га ἐν „въ“; и при при­ди­ха­ни­я­та рѣд­ко се сти­га до двус­мис­лие, но ре­дун­дан­тность­та улес­ня­ва че­те­не­то.

Б.О.: Какъ сто­ѭтъ нѣ­ща­та съ под­пи­са­на­та йо­та? Тя из­пол­зва ли се въ по­ли­то­нич­на­та сис­те­ма?

Я.Х.: Въ съв­рѣ­мен­ния гръц­ки под­пи­са­на­та йо­та се пол­зва са­мо въ член­ни­тѣ фор­ми и въ окон­ча­ни­е­то за да­те­ленъ па­дежъ, а са­ми­ятъ да­те­ленъ па­дежъ не сѫ­щес­тву­ва въ на­род­ния езикъ (ди­мо­ти­ки). Ето за­що под­пи­са­на­та йо­та се по­я­вя­ва са­мо въ нѣ­кои из­ра­зи, ко­и­то ид­ватъ отъ ста­рог­ръц­ки или отъ прѣ­чис­те­ния езикъ (ка­та­ре­ву­са): Δόξα τῷ Θεῷ „сла­ва Бо­гу“, πάσῃ θυσίᾳ „на всѣ­ка цѣ­на“ и т.н. Мо­но­то­нич­на­та сис­те­ма не са­мо не из­пол­зва под­пи­са­на йо­та, но до­ри има тен­ден­ция да об­ръ­ща из­ра­зи­тѣ отъ то­зи видъ въ ед­на цѣ­ла ду­ма: ἐν τῷ μεταξύ „меж­дув­рѣ­мен­но“ ста­ва на εντωμεταξύ ... При­вър­же­никъ съмъ на упот­рѣ­ба­та на под­пи­са­на­та йо­та въ из­ра­зи­тѣ.

Б.О.: Сѫ­щес­тву­ватъ ли раз­лич­ни ва­ри­ан­ти на по­ли­то­ни­ка­та? Въ Бъл­га­рия има два раз­лич­ни ети­мо­ло­гич­ни пра­во­пи­са: отъ 1899 до 1921 г. и отъ 1923 до 1945 г.

Я.Х.: Три­ан­да­фи­ли­дисъ, ве­ликъ ар­хи­тектъ на мо­но­то­низ­ма, въ­веж­да прѣзъ 1976 г. ед­но оп­рос­тя­ва­не на по­ли­то­нич­на­та сис­те­ма: прѣ­мах­ва се при­ди­ха­ни­е­то отъ бук­ва­та ρ, прѣ­мах­ва се теж­ко­то уда­ре­ние, пра­ви­ла­та сѫ оп­рос­те­ни (бук­ва­та α въ пос­лѣд­на­та срич­ка се счи­та ви­на­ги за крат­ка въ сѫ­щес­тви­тел­ни­тѣ отъ срѣ­денъ родъ и за дъл­га, ако сѫ отъ жен­ски родъ и по то­зи на­чинъ се пи­ше ἡ θεία „ле­ля­та“, τὰ θεῖα „ре­ли­ги­оз­ни­тѣ дѣ­ла“). Ако чо­вѣкъ се вгле­да въ мал­ки­тѣ под­роб­нос­ти, за­бѣ­лѣз­ва, че всѣ­ки из­да­тель пол­зва свои соб­стве­ни пра­ви­ла, нѣ­що на­пъл­но ес­тес­тве­но при лип­са на нор­ма. Мо­я­та кни­га прѣд­ла­га пра­ви­ла, ка­то раз­гра­ни­ча­ва стро­ги пра­ви­ла (нап­ри­мѣръ, ко­га­то пос­лѣд­на­та срич­ка е крат­ка, а прѣд­пос­лѣд­на­та уда­ре­на е дъл­га, се пол­зва из­ви­то уда­ре­ние и т.н.) и по-гъв­ка­ви пра­ви­ла, ко­и­то за­ви­сѭтъ отъ из­бо­ра на из­да­те­ля (нап­ри­мѣръ, нѣ­кои из­да­те­ли сла­гатъ теж­ко уда­ре­ние прѣдъ мно­го­то­чи­е­то, а дру­ги – ос­тро).

Б.О.: По­ли­то­ни­ка­та пол­зва ли се и днесъ? Има ли спе­ци­фич­на по­ли­ти­чес­ка ко­но­та­ция?

Я.Х.: По­ли­то­ни­ка­та се из­пол­зва отъ нѣ­кои из­да­те­ли, ко­и­то при­да­ватъ осо­бе­но ка­чес­тво на пуб­ли­ка­ци­и­тѣ си, нап­ри­мѣръ отъ Атин­ска­та ака­де­мия, отъ Пра­вос­лав­на­та цър­ква (ко­га­то нѣ­ма ком­пю­тър­ни проб­ле­ми), отъ нѣ­кои край­но­дѣс­ни и близ­ки до Цър­ква­та вѣс­тни­ци. По­ли­то­ни­ка­та има по­ли­ти­чес­ка ко­но­та­ция, но за щас­тие от­вра­ти­тел­на­та пар­тия „Злат­на зо­ра“ не я из­пол­зва; меж­ду дру­го­то, ней­ни­тѣ рѫ­ко­во­ди­те­ли сѫ нес­по­соб­ни да го­во­рѭтъ пра­ви­ленъ гръц­ки, още по-мал­ко да пос­та­вятъ уда­ре­ния вър­ху ду­ми­тѣ. Ин­те­лек­ту­ал­ци­тѣ, ко­и­то под­дър­жатъ упот­рѣ­ба­та на по­ли­то­ни­ка­та (ка­то Сте­ли­осъ Рам­фосъ или Хрис­тосъ Яна­расъ) нѣ­матъ оп­рѣ­дѣ­ле­на по­ли­ти­чес­ка при­над­леж­ность; меж­ду дру­го­то, 30-тѣ де­пу­та­ти, ко­и­то гла­су­ватъ за мо­но­то­ни­ка­та прѣзъ 1982 г., сѫ отъ всѣ­как­ви по­ли­ти­чес­ки пар­тии...

Б.О.: Ка­къвъ е юри­ди­чес­ки­ятъ ста­тутъ на по­ли­то­ни­ка­та? Дър­жа­ва­та при­е­ма ли съв­рѣ­мен­ни до­ку­мен­ти, из­пи­са­ни съ по­ли­то­ни­ка?

Я.Х.: Мо­но­то­ни­ка­та е за­дъл­жи­тел­на по за­конъ са­мо въ об­ра­зо­ва­тел­на­та сис­те­ма и ад­ми­нис­тра­ци­я­та, за ос­та­на­ло­то граж­да­ни­тѣ сѫ сво­бод­ни да из­пол­зватъ сис­те­ма­та, ко­я­то же­ла­ятъ. Тъй ка­то не жи­вѣѭ въ Гър­ция отъ 1979 г., не мо­гѫ да се про­из­не­сѫ до­кол­ко ад­ми­нис­тра­ци­я­та при­е­ма до­ку­мен­ти със­та­ве­ни по по­ли­то­нич­на­та сис­те­ма. Въ рѣд­ки­тѣ слу­чаи, въ ко­и­то ми се е на­ла­га­ло да на­пи­шѫ офи­ци­ал­на мол­ба, ви­на­ги съмъ из­пол­звалъ по­ли­то­ни­ка, но не мис­лѭ, че нѣ­кой все още об­ръ­ща вни­ма­ние на по­доб­ни де­тай­ли.

Б.О.: Учи­лищ­ни­тѣ прог­ра­ми спо­ме­на­ватъ ли по­ли­то­ни­ка­та, да­ватъ ли въз­мож­ность на уче­ни­ци­тѣ да на­у­чѫтъ за ос­нов­ни­тѣ ѝ по­ло­же­ния?

Я.Х.: По­ли­то­ни­ка­та се прѣ­по­да­ва до сед­ми класъ въ ча­со­ве­тѣ по ста­рог­ръц­ки. Учеб­ни­ци­тѣ раз­гра­ни­ча­ватъ двѣ­тѣ сис­те­ми и по то­зи на­чинъ съз­да­ватъ про­пасть меж­ду ста­рог­ръц­кия и но­вог­ръц­кия. Бол­шин­ство­то отъ ду­ми­тѣ сѫ об­щи, но се пи­шѫтъ вед­нъжъ съ по­ли­то­ни­ка и вто­ри пѫть съ мо­но­то­ни­ка.

Б.О.: Ста­рог­ръц­ки­ятъ за­дъл­жи­те­ленъ прѣд­метъ ли е въ учи­ли­ще? Има ли про­тив­ни­ци на прѣ­по­да­ва­не­то му?

Я.Х.: Ста­рог­ръц­ки­ятъ е за­дъл­жи­те­ленъ отъ пе­ти до два­найс­ти класъ. Тъй ка­то не жи­вѣѭ въ Гър­ция не мо­гѫ да съмъ на­пъл­но си­гу­ренъ въ от­го­во­ра си, но мис­лѭ, че нѣ­ма про­тив­ни­ци. Има об­сѫж­да­ния за на­чи­на, по кой­то се прѣ­по­да­ва, но ни­ко­га не е има­ло еди­но­ду­шие про­тивъ сѫ­щес­тву­ва­не­то на то­зи прѣд­метъ.

Б.О.: Сѫ­щес­тву­ватъ ли днесъ тех­ни­чес­ки срѣд­ства (шриф­то­ве, рѣч­ни­ци, учеб­ни­ци), ко­и­то да поз­во­ля­ватъ пра­вил­на­та упот­рѣ­ба на по­ли­то­ни­ка­та? За нас­лѣ­де­ни еле­мен­ти ли ста­ва въп­росъ или за съз­да­де­ни нас­ко­ро?

Я.Х.: Око­ло ед­на чет­върть отъ на­лич­ни­тѣ шриф­то­ве за гръц­ки под­дър­жатъ по­ли­то­ни­ка, за да мо­гѫтъ да се пол­зватъ за ста­рог­ръц­ки. Не сѫ­щес­тву­ва рѣч­никъ ни­то учеб­никъ по по­ли­то­ни­ченъ пра­во­писъ на но­вог­ръц­кия (мо­я­та кни­га ще бѫ­де „пра­во­пис­но рѫ­ко­вод­ство за гръц­ки езикъ“ и ще за­пъл­ни та­зи праз­но­та), но все още лес­но се на­ми­ратъ по­со­бия от­пе­ча­та­ни прѣ­ди 1982 г.

Б.О.: Раз­ка­же­те ни по­ве­че за кни­га­та си. Къмъ ко­го е на­со­че­на, как­ви сѫ цѣ­ли­тѣ ѝ? На­мѣ­рих­те ли из­да­тель?

Я.Х.: Заг­ла­ви­е­то ѝ, как­то по­со­чихъ, е Ὁδηγὸς γραφῆς γιὰ τὴν ἑλληνικὴ γλώσσα (Пра­во­пис­но рѫ­ко­вод­ство за гръц­ки езикъ), а кни­га­та е на­со­че­на къмъ всич­ки, ко­и­то же­ла­ѭтъ да пи­шѫтъ на гръц­ки, но най-ве­че къмъ онѣ­зи, ко­и­то се ин­те­ре­су­ватъ отъ пра­ви­ла­та за пос­та­вя­не на уда­ре­ни­я­та, за срич­коп­рѣ­на­ся­не и за ели­ни­за­ция на чуж­ди­тѣ ду­ми, как­то и къмъ ези­ко­вѣ­ди­тѣ. Слѣдъ нѣ­кол­ко гла­ви пос­ве­те­ни на тѣ­зи три опе­ра­ции и ед­на гла­ва за ти­пог­раф­ска­та тра­ди­ция на гръц­кия, включ­вамъ при­ло­же­ние по гра­фо­лин­гвис­ти­ка и още ед­но за опи­та на Ка­ва­фи да пи­ше име­то Νέα ᾿Υόρκη (Ню Йоркъ) съ сла­бо при­ди­ха­ние и за съ­би­ти­я­та, до ко­и­то е до­велъ [Тра­ди­ци­он­ни­тѣ пра­ви­ла изис­кватъ вър­ху глас­на­та Υ ви­на­ги да се пос­та­вя сил­но при­ди­ха­ние Ὑ. Бѣл. прѣв.]. Из­да­тел­ство­то е Аг­ра, мно­го скѫ­по за ме­не, ос­но­ва­но и все още рѫ­ко­во­де­но отъ Став­росъ Пе­цо­пу­лосъ, единъ отъ стъл­бо­ве­тѣ на гръц­ко­то кни­го­пе­ча­та­не.

Б.О.: Тек­сто­ве­тѣ, ко­и­то пол­зватъ по­ли­то­ни­ка, от­блъс­кватъ ли съв­рѣ­мен­ни­тѣ чи­та­те­ли?

Я.Х.: Тъй ка­то не жи­вѣѭ въ Гър­ция, не мо­гѫ да от­го­во­рѭ съ пъл­на увѣ­ре­ность. Знаѭ, че за мла­ди­тѣ че­те­не­то на по­ли­то­ни­ка изис­ква осо­бе­но уси­лие, осо­бе­но въ на­ча­ло­то, по сѫ­щия на­чинъ как­то мла­ди­тѣ нѣм­ци се зат­руд­ня­ватъ съ го­ти­чес­кия шрифтъ. Сѫ­щев­рѣ­мен­но сѫ­щес­тву­ватъ все по­ве­че и по­ве­че из­да­тел­ства, ко­и­то пуб­ли­ку­ватъ съ по­ли­то­ни­ка, ко­е­то оз­на­ча­ва, че има тър­се­не­то на ка­чес­тво, ко­е­то мо­же един­стве­но да прив­лѣ­че вни­ма­ни­е­то на мла­дежь­та. Мис­лѭ, че въ об­ласть­та на кни­го­из­да­ва­не­то по­ли­то­ни­ка­та се е прѣ­вър­на­ла въ приз­накъ на ка­чес­тво, бѣ­лѣгъ на бе­зуп­рѣч­ность, кой­то прив­ли­ча нѣ­кои, а дру­ги ос­та­вя без­раз­лич­ни.

Б.О.: Вие сте спе­ци­а­листъ по ти­пог­ра­фия. Как­ви сѫ пос­лѣ­ди­ци отъ пра­во­пис­на­та ре­фор­ма за съз­да­ва­не­то на шриф­то­ве съ по­ли­то­ни­ка?

Я.Х.: Въ Гър­ция има мал­ко ди­зай­не­ри на ка­чес­тве­ни шриф­то­ве. Тѣ чес­то включ­ватъ по­ли­то­ни­ка въ сво­и­тѣ про­ек­ти, не тол­ко­ва по иде­о­ло­ги­чес­ки при­чи­ни, а за да удов­лет­во­рѭтъ по то­зи на­чинъ меж­ду­на­род­ния па­заръ на фи­ло­ло­зи­тѣ, ко­и­то пи­шѫтъ на ста­рог­ръц­ки. Мо­но­то­нич­ни­тѣ шриф­то­ве съ ви­со­ко ка­чес­тво сѫ рѣд­кость.

Б.О.: По­ли­то­ни­ка­та пол­зва ли се въ фир­ме­ни­тѣ та­бе­ли? Из­пол­зва ли се съ рек­ла­ма цѣль и съ как­ва ко­но­та­ция?

Я.Х.: Да, пол­зва се съ рет­ро ко­но­та­ция. На стра­ни­ца­та ми въ Flickr https://www.flickr.com/photos/polytoniko мо­же­те да раз­гле­да­те раз­лич­ни ста­ри фир­ме­ни та­бе­ли, оцѣ­лѣ­ли от­прѣ­ди ре­фор­ма­та, но сѫ­що та­ка и но­ви, ко­и­то ис­катъ да при­да­дѫтъ иде­я­та за „доб­ро­то ста­ро врѣ­ме“. Единъ при­мѣръ: има мно­го раз­прос­тра­не­на ве­ри­га отъ за­ве­де­ния за хра­не­не, въ ко­и­то се прѣд­ла­гатъ сув­ла­ки­та [Гръц­ки шиш­че­та. Бѣл. прѣв.], ко­я­то се на­ри­ча Ἡ πίττα τοῦ παπποῦ („Дѣ­до­ва­та пи­та“). Из­пис­ва­не­то на ду­ма­та за „дѣ­до“ съ по­ли­то­ни­ка при­да­ва дос­то­вѣр­ность на фир­ма­та. По­ли­то­ни­ка­та чес­то се из­пол­зва неп­ра­вил­но (най-ве­че отъ мал­ки­тѣ фир­ми), но без­край­но по­ве­че прѣд­по­чи­тамъ да я виж­дамъ неп­ра­вил­но из­пол­зва­на, от­кол­ко­то да изоб­що да не я виж­дамъ.

Б.О.: Има ли опи­ти за про­мѣ­на на пра­во­пис­ния за­конъ?

Я.Х.: Не, отъ въ­веж­да­не­то на мо­но­то­низ­ма е има­ло са­мо мал­ки пра­во­пис­ни ре­фор­ми, ко­и­то ви­на­ги сѫ въ по­со­ка­та на фо­но­цен­триз­ма и на за­гу­ба­та на ин­фор­ма­ция. Нап­ри­мѣръ, ед­на ре­фор­ма се зае съ ели­ни­за­ци­я­та на чуж­ди­тѣ соб­стве­ни име­на: съг­лас­но нея, чуж­ди­тѣ соб­стве­ни име­на трѣб­ва да се пи­шѫтъ фо­не­тич­но, а не по лек­си­кал­на или мор­фо­ло­гич­на ана­ло­гия. Нап­ри­мѣръ за да се ели­ни­зи­ра Вер­ленъ (Verlaine), ве­че не се пи­ше Βερλαίν (въп­рѣ­ки че αι се че­те ка­то „е“), а Βερλέν; за volley ве­че не се пи­ше βόλλεϋ (съ двой­на бук­ва λ и съ υ, кой­то ка­то глав­на бук­ва при­ли­ча на Y въ volley), а βόλεϊ (са­мо съ ед­на λ и съ ι). То­ва оз­на­ча­ва, как­то под­чер­та­вамъ въ кни­га­та си, че вза­и­мо­от­но­ше­ни­я­та меж­ду гръц­ки и дру­ги­тѣ ези­ци гу­бѭтъ бо­гат­ство­то и про­пус­кли­вость­та си (по от­но­ше­ние на мор­фо­ло­гия, ети­мо­ло­гия) и ста­ватъ ед­но прос­то фо­не­тич­но съ­от­вѣт­ствие, въп­рѣ­ки че ста­ва въп­росъ имен­но за пис­ме­ность.

За фи­налъ, ето и единъ ис­то­ри­чес­ки па­ра­доксъ: въ своя Уводъ въ ези­коз­на­ни­е­то, Со­сюръ осѫж­да френ­ска­та бук­ва при­хи­да­тел­но h, на­ри­чай­ки я „из­мис­ле­но сѫ­щес­тво, про­из­лѣз­ло отъ пис­ме­ность­та“, а ис­то­ри­чес­ки­ятъ прѣд­шес­тве­никъ на та­зи бук­ва, гръц­ко­то сил­но при­ди­ха­ние, ста­ва жер­тва на со­сю­риз­ма. Въп­рѣ­ки то­ва на френ­ски пи­шемъ historique, до­ка­то на гръц­ки днесъ се пи­ше нѣ­що ек­ви­ва­лен­тно на istorique: За­па­дътъ е по-скло­ненъ да за­па­зи бо­гат­ство­то на ези­ци­тѣ си от­кол­ко­то са­ма­та Гър­ция, ко­я­то е, по­не час­тич­но, тѣх­ни­ятъ из­точ­никъ.